Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Плът — заговори Джейкъб с дълбок и гръмлив дори на смъртния одър глас, — плът от моята плът и кост от моята кост, ти понесе наказание заради греховете на моето тяло и на моята душа.

„О, господи — мислено възкликна Ноа, поглеждайки към баща си, — защо трябва винаги да говори в бели стихове като древен пастир, който диктува на своята секретарка на някой юдейски хълм?“

— Не се усмихвай — рече Джейкъб, поглеждайки остро към него и в дълбоко хлътналите му очи неочаквано заблестя разумен поглед. — Не се усмихвай, синко. Моят брат гори на кладата заради теб!

— Не се усмихвам, татко — отвърна успокоително Ноа и сложи ръка върху челото му. Кожата на стареца беше гореща и грапава и младият човек почувства как някаква лека тръпка на отвращение пробягна в края на пръстите му.

Лицето на Джейкъб се разкриви в презрителна театрална гримаса.

— Ето, ти стоиш тук в своя евтин американски костюм и си мислиш: „Какво общо има с мен неговият брат? За мен той е чужденец. Аз никога не съм го виждал и не се интересувам дали щял да умре в някоя пещ. В тоя свят постоянно умират хора!“ Но този човек не е чужденец за тебе. Той е евреин, преследван от всички, както си преследван и самият ти.

Изтощен, Джейкъб затвори очи и Ноа си помисли, че ако старецът говореше естествено и просто, човек би могъл наистина да се затрогне. В края на краищата един умиращ баща, който се измъчва от мисълта за своя брат, убит на пет хиляди мили далеч от него, един самотен човек, който е стигнал до най-самотния миг в своя живот и чувства, че душата му вече отлита от него, един човек, който оплаква съдбата на своето племе, пръснато по целия свят, беше наистина трогателна и вълнуваща гледка. И макар че Ноа не възприемаше смъртта на своя непознат чичо като лична трагедия, той, като нормален и мислещ човек, не можеше да не почувства мъка при съзнанието за всичко онова, което се разиграваше в Европа. Ноа така често бе слушал надутото красноречие на баща си, тъй често бе наблюдавал неговите театрални маниери, че никакви речи на стареца не можеха вече да го трогнат. Застанал до леглото сега, загледан в посърналото лице и заслушан в неравномерното дишане на умиращия, той мислеше само едно: „Боже справедливи, нима ще играе като на сцена до последния си дъх?“

— В хиляда деветстотин и трета — заговори Джейкъб, без да отвори очи — при раздялата ни в Одеса Израел ми даде осемнайсет рубли и рече: „Ти не си годен за нищо. Послушай моя съвет. Винаги и за всичко разчитай на жените. Америка не може да се различава много от останалия свят. И там жените са същите глупачки и с радост ще те издържат.“ Израел не пожела да ми стисне ръка и аз заминах. Но независимо от всичко той трябваше да ми подаде ръка, нали така, Ноа? — Гласът му внезапно заглъхна до шепот и престана да звучи в ушите на Ноа като театрално слово.

— Ноа…

— Да, татко?

— Не мислиш ли, че той трябваше да ми подаде ръка?

— Мисля, татко.

— Ноа…

— Да, татко…

— Подай ми ръка, Ноа.

След кратко колебание Ноа се наведе и улови сухата широка ръка на баща си. Кожата по нея се лющеше, а ноктите — обикновено така грижливо поддържани — бяха станали дълги, разкривени и замърсени. Почувства слабия и неспокоен натиск на пръстите му.

— Добре, добре… — с неочаквано раздразнение рече Джейкъб и отдръпна ръка, сякаш обхванат от някаква мисъл, която не желаеше да обясни. — Добре, достатъчно. — После въздъхна и втренчи поглед в тавана.

— Ноа…

— Да?

— Имаш ли молив и хартия?

— Да.

— Тогава пиши…

Ноа седна на масата и взе лист тънка хартия с гравюра от хотел „Морски изглед“, обкръжен от просторни морави и високи дървета. В тая картина нямаше никакъв живот, но върху бланката хотелът имаше внушителен и празничен вид.

— „До Израел Акерман — започна Джейкъб със сух делови тон, — 29 Клостерщрасе, Хамбург — Германия.“

— Но, татко… — обади се Ноа.

— Пиши на староеврейски — рече Джейкъб, — ако не можеш на немски. Той не е много грамотен, но ще го разбере.

— Добре, татко. — Не можеше да пише нито на староеврейски, нито на немски, но не намираше за нужно да признае това на баща си.

— „Мили братко…“ — написа ли?

— Да, татко.

— „Срамувам се, че не ти писах по-рано, но ти сигурно можеш да си представиш колко съм бил зает. След като пристигнах в Америка…“ — Написа ли, Ноа?

— Да — отвърна Ноа, драскайки каквото му хрумне по хартията. — Написах.

— „След като пристигнах в Америка… — продължи тихо Джейкъб с глас, който прозвуча особено мъчително във влажната стаичка — аз постъпих в едно голямо предприятие. Работих усилено (знам, че ти няма да повярваш това) и през цялото време ме повишаваха от един пост на друг. След осемнадесет месеца станах най-ценният сътрудник на фирмата, а после съдружник и скоро след това се ожених за дъщерята на собственика фон Крамър — син на старо американско семейство. Зная, ти ще се зарадваш, като научиш, че имам пет сина и две дъщери — утеха и гордост на своите стари родители. Ние сега живеем в едно от най-аристократичните предградия на Лос Анджелис — голям град на брега на Тихия океан, където грее вечно слънце. Разполагаме с къща с четиринадесет стаи, а аз ставам не по-рано от девет и половина и всеки ден отивам в клуба си, където прекарвам следобеда в игра на голф. Уверен съм, че всички тия подробности ще представляват интерес за тебе…“