Ирвин Шоу - Младите лъвове

Ноа поклати глава. Някъде, дълбоко в неговото съзнание, зазвуча глас, младежки и силен: „… през веселия, весел май“ — глас, който отказваше да замлъкне…

Така годините се трупаха една след друга и Джейкъб започна да се спуска все по-надолу и по-надолу. Слабата търговия ставаше все по-хилава, очарованието изчезваше, а враговете нарастваха, сякаш целият свят се опълчваше срещу него. После започнаха провалите — в Чикаго, в Сиатъл, в Балтимор и последният жалък провал — в Санта Моника… „Аз живях мизерно, мамех всички около себе си и тласнах жена си в гроба. Имам един-единствен син, от който сигурно няма да излезе нищо, а самият аз съм разорен…“ Мисълта за изоставения брат, който загива в огнената пещ, беше преследвала Джейкъб през години и океани до последния му дъх…

Ноа гледаше стареца със сухи очи. Устата на Джейкъб беше все още отворена, сякаш ще проговори. Скачайки, той се приближи до баща си с несигурна стъпка и се опита да я затвори. Зъбите изтракаха зловещо, а острата твърда брада на мъртвия го одраска по ръката. Отдръпна се, но устата веднага се отвори, като че искаше да каже нещо. Тогава той се опита със сила да я затвори и чу как долната челюст остро изхрущя. Отдръпна отново ръка и устата отново зина, а зъбите блеснаха на жълтеникавата светлина. Отчаян, опря колене на леглото, за да събере сили. Обаче Джейкъб — упоритият Джейкъб, който цял живот бе противоречил на своите родители, учители, на брат и съпруга, на собственото си щастие, на съдружници, любовници и на родния си син — не желаеше да отстъпи дори и сега, след смъртта си.

Ноа направи крачка назад. Устата продължаваше да зее, жалка и бледа под засуканите мустаци, под благородно очертаното чело на тая измамническа мъртва глава върху възглавницата.

И Ноа заплака — за първи път след смъртта на баща си.

Християн седеше с каска на глава в малката разузнавателна кола, която летеше безгрижно по шосето, засадено от двете страни с дървета. Той се чувстваше обхванат от особена неловкост, като човек, който се старае да се представи за друг. Седеше така, небрежно отпуснал автомата на колене, и ядеше череши, които бяха набрали от някаква градина край Мо. Някъде оттатък, зад зелените хълмисти възвишения, се намираше Париж. Християн знаеше, че в очите на французите, които навярно го наблюдават иззад спуснатите капаци на своите каменни къщички край шосето, той беше завоевател, суров войн, разрушаващ всичко след себе си. Впрочем той все още не бе чул нито един изстрел, а ето че войната по тия места бе вече свършила!

Християн се обърна към Бранд, който седеше зад него, с намерение да подхване разговор. Бранд — военен фотограф в една от пропагандните роти — се бе присъединил към разузнавателния отряд на Християн още в Мец. Той беше слаб, интелигентен на вид човек, който до войната рисуваше посредствени картини. Християн се сприятели с него в Австрия, където Бранд бе дошъл една пролет да се пързаля на ски. Лицето на фотографа беше покрито с яркочервен загар, очите му сълзяха от вятъра, а каската му придаваше вид на някакво момче, което си играе на войници в задния двор на бащината си къща. Християн го погледна и неволно се усмихна. Бранд седеше свит на задното място, притиснат в ъгъла от грамадния ефрейтор от Силезия, който се бе изтегнал блажено върху краката му и фотографските принадлежности на тясната седалка.

— На какво се смееш? — попита Бранд.

— На цвета на носа ти — отвърна Християн.

Бранд предпазливо докосна изгорелия си олющен нос.

— Това е седмата кожа! — рече той. — С такъв нос човек просто не може да се покаже навън. Побързай, подофицер, защото трябва час по-скоро да стигна в Париж. Ужасно съм жаден.

— Търпение — каза Християн. — Малко търпение. Нима не знаеш, че сме на война?

Ефрейторът от Силезия избухна в гръмогласен смях. Той беше весел, простодушен и наивен младеж, който се стараеше винаги да угоди на началството. От минутата, когато бе стъпил на френска земя, нищо не можеше да помрачи чудесното настроение на тоя човек. Предишната вечер, когато лежеше до Християн върху одеялата край пътя, той съвсем сериозно беше изказал надежда, че войната няма да свърши скоро, за да можел да убие „поне един французин“. Неговият баща бе загубил крака си при Вердюн в 1916 година и Краус (така се наричаше ефрейторът) си спомняше как на седемгодишна възраст, връщайки се от коледната служба, бе застанал по войнишки пред еднокракия си родител, заявявайки: „Аз няма да умра спокойно, преди да убия поне един французин!“ Това беше преди петнадесет години. Сега Краус се озърташе по улиците на всеки град с надежда, че накрая ще намери французин, който ще бъде така любезен да му окаже тая услуга. В Шанли той изпадна в дълбоко униние, когато пред кафенето се яви един френски лейтенант с бяло знаме и без нито един изстрел се предаде заедно с шестнадесет войници.