Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Обещахме на Тони, че днес следобед ще играем бадминтон — каза кротко Лора от прага на вратата.

Майкъл продължи да стои надвесен мълчаливо над радиоприемника.

— Майкъл! — извика Лора.

— Да? — Той дори не се обърна.

— Разбираш ли — бадминтон, Тони…

— Е, та какво? — От напрежение Майкъл беше смръщил чело, опитвайки се да слуша едновременно и Лора, и говорителя.

— Но мрежата още не е обтегната.

— Ще я обтегна, после.

— Кога после?

— За бога, Лора кипна Майкъл. — Казах — после.

— До гуша ми дойде от това твое „после“ — с леден тон рече Лора и в очите й се появиха сълзи.

— Ще престанеш ли най-сетне?

— А ти ще престанеш ли да ми крещиш? — Сълзите потекоха вече свободно по лицето й и Майкъл му стана мъчно за нея. Те бяха замислили тая своего рода отпуска вън от града, през която — макар че за това не бе казано нито дума — се надяваха да възстановят нещо от предишната си привързаност и обич, загубени през неспокойните години след тяхната женитба. Договорът на Лора с филмовата къща беше изтекъл, но дирекцията бе отказала да го поднови, а по някакви необясними причини тя не беше успяла да си осигури друг ангажимент. Привидно Лора беше спокойна, весела и не се оплакваше, но Майкъл знаеше колко тежко й се бе отразил тоя удар и бе решил да се държи много внимателно и мило с нея през месеца, който щяха да прекарат във вилата на един свой приятел. Те бяха тук едва от седмица, но тая седмица се бе оказала ужасна. Майкъл по цели дни слушаше радиото, а нощем не можеше да спи. Разстроен, със зачервени очи, той скиташе мрачно из долния етаж или се мъчеше да чете, забравяше да се обръсне и не се сещаше да помогне на жена си да поддържа в порядък тая очарователна къщичка, която бяха оставили на тяхно разположение.

— Прости ми, мила. — Той прегърна Лора и я целуна. Тя му се усмихна през сълзи.

— Много ми е неприятно да ти досаждам така — отвърна тя, — но ти знаеш, че има неща, които просто не могат да се пренебрегват.

— Разбира се — съгласи се Майкъл.

— Ето на, сега си много добричък — засмя се тя. — Толкова съм щастлива, когато си добър!

Майкъл също се засмя, макар че все още изпитваше известно раздразнение.

— А сега трябва да заплатиш, задето си така мил с мене — продължи Лора, притисната до гърдите му.

— И какво искаш да направя? — попита Майкъл.

— Остави тоя смирен тон — рече Лора. — Не мога да търпя, когато говориш с такъв тон.

— Какво все пак искаш от мене? — попита той, вслушвайки се в собствения си глас, учуден, че все още може да говори така учтиво и мило.

— Най-напред — рече Лора — спри това проклето радио.

Майкъл отвори уста да протестира, но не каза нищо. В тоя момент говорителят тъкмо съобщаваше: „Положението остава все още неизяснено, но англичаните, изглежда, са успели да изтеглят по-голямата част от армията си. Очаква се, че в най-скоро време Вейган ще развие своята контраофанзива.“

— Майкъл, мили! — напомни му Лора.

Майкъл загаси радиото.

— Ето рече той. — За теб съм готов на всичко.

— Благодаря. — В блестящите усмихнати очи на Лора нямаше вече нито една сълза. — А сега още една молба.

— Какво още?

— Иди да се избръснеш.

Майкъл въздъхна и прекара ръка по брадата си.

— Наистина ли се налага?

— Имаш вид на човек, който току-що излиза от нощен приют на Трето авеню.

— Добре, може би имаш право.

— И сигурно ще се почувстваш много по-добре — добави Лора, като събираше разпръснатите около стола вестници.

— Сигурно — отвърна той и машинално посегна към бутона на радиоприемника.

— Моля ти се, остави да си отдъхнем поне един час! — рече настойчиво Лора, закривайки с ръка скалата на апарата. — Един час поне. Иначе съвсем ще полудея. Непрекъснато предават все едно и също нещо.

— Лора, мила, това е най-решителната седмица в нашия живот.

— Дори и да е така, защо трябва да стигаме до лудост? — с неумолима логика възрази Лора. — Това няма да помогне на французите, нали? И след като се обръснеш, не забравяй да сложиш мрежата за бадминтона.

— Добре — сви рамене Майкъл. Тя го целуна по страната и прекара пръсти през косата му. Майкъл се отправи на горния етаж.

Докато се бръснеше, той чу как пристигат първите гости. От градината долитаха гласове, заглушавани на моменти от шуртенето на водата във фонтана. Отдалече тия женски гласове звучаха нежно и мелодично. Лора бе поканила две свои бивши учителки французойки, които преподаваха в близкото училище за девойки и които винаги се бяха държали много добре с нея. Слушайки тия французойки, Майкъл реши, че тяхната мека и напевна интонация е много по-приятна за ухото от самоуверената звънка реч на американските жени. „Ето едно заключение — помисли си той усмихнат, — което не бих се решил да изкажа гласно!“