Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл се поряза, погледна ядосано малката кървяща раничка под брадичката си и отново се почувства обхванат от досада и безпокойство.

От голямото дърво в дъното на градината долетя грак на врани. Цяло ято беше свило в него гнезда, и от време на време заглушаваше с острия си крясък всички други звуци в околността.

Майкъл слезе долу на пръсти, промъкна се предпазливо в дневната и пусна тихо радиото, но улови само музикална програма. Някаква жена пееше: „Аз си нямам нищо, но и то е предостатъчно за мене.“ По другата станция предаваха увертюрата на „Танхойзер“. Приемникът беше слаб и хващаше само две станции. Майкъл го изключи и отиде в градината, за да посрещне гостите.

Джонсън, в жълта тенисна фланелка на кафяви райета, беше вече тука. Той бе довел едно високо хубаво момиче със сериозно и интелигентно лице. Ръкувайки се с него, Майкъл си каза: „Интересно, къде е днес жената на Джонсън?“

— Мис Маргарет Фримантл — представи му Лора непознатата. Мис Фримантл се усмихна сдържано, а Майкъл си помисли горчиво: „Дявол да го вземе тоя Джонсън! Къде ли намира такива хубави жени?“

После стисна ръцете на двете изящни сестри французойки. Те бяха облечени в елегантни черни рокли, които очевидно някога са били на мода, макар че трудно можеше да се каже именно кога. И двете бяха надхвърлили петдесетте; и двете имаха вчесани назад блестящи, сякаш покрити с лак коси, бледи лица и удивително изящни, стройни крака. Те притежаваха безупречни изтънчени маниери, а дългите години в училището за девойки ги бяха научили да се отнасят към всичко с неизчерпаемо търпение. На Майкъл сестрите винаги се струваха като две същества, излезли от деветнадесетия век — учтиви, малко откъснати от реалния свят, с хубави маниери, — които в себе си осъждаха и епохата, и страната, където ги беше отвела съдбата. Днес, макар да личеше, че се бяха подготвили старателно за своето посещение, умело гримирайки страните и очите си, по техните лица се четеше някакво замислено и мъченическо изражение и те очевидно с усилие следяха оживения разговор.

Поглеждайки ги дискретно, Майкъл внезапно разбра какво значи да бъдеш французин в тоя ден, когато германците се намираха около Париж и градът, притаил дъх, се ослушва в нарастващия грохот на оръдията, а американските радиоговорители прекъсват джазовата музика и местните бюлетини, за да съобщават последните сведения от Европа, като произнасят отчетливо, но с американски акцент тъй познатите имена: Реймс, Суасон, Марна, Компиен…

„Ако бях по-деликатен — помисли си Майкъл — и имах малко повече такт, ако не бях такъв тромав и тъп вол, щях да ги отведа настрана и да намеря нужните утешителни думи.“ Но той знаеше, че ако се опита, ще каже нещо неподходящо, ще ги смути и те ще се почувстват още по-зле. Това бяха неща, на които никой не го беше учил. В Америка ги учеха на всичко освен на такт, на отзивчивост и на умение да се помогне на човека.

— Колкото и да не ми е приятно да говоря така — долетя до Майкъл мекият уверен глас на Джонсън, — аз смятам, че цялата тая история е една огромна измама.

— Какво, какво? — без да разбере, попита Майкъл. Джонсън седеше в изящна поза на тревата, вдигнал по момчешки колене, и се усмихваше на мис Фримантл с явното старание да й направи впечатление. Това ядоса Майкъл, още повече че Джонсън очевидно беше постигнал вече известен успех.

— Да, един заговор, и нищо друго — продължи Джонсън. — Никой не би могъл да ме увери, че двете най-могъщи армии в света внезапно са се разложили, ей тъй от само себе си. Всичко това е било уговорено предварително.

— С други думи, според теб французите нарочно предават Париж на германците, така ли? — възкликна Майкъл.

— Разбира се — отвърна Джонсън.

— Не сте ли чули нещо ново около Париж в последните предавания? — запита тихо по-младата сестра мис Булар.

— Не — отвърна Майкъл колкото можеше по-меко. — Нищо не съм чул.

Двете дами му кимнаха усмихнато, сякаш той им беше поднесъл по букет цветя.

— Градът ще падне — обади се пак Джонсън. — Помнете ми думите.

„За какво, дявол да го вземе, сме поканили тоя човек тука?“ — сърдито си помисли Майкъл.

— Сделката вече се изпълнява, — продължи Джонсън, — а всичко останало е само прикритие, чиято цел е да се измамят английският и френският народ. След две седмици германците ще влязат в Лондон, а един месец по-късно всички заедно ще нападнат Съветския съюз. — Последните думи, той произнесе почти гневно и победоносно.