Ирвин Шоу - Младите лъвове

— О, да. От около година. („Около година! Никаква надежда, никаква!“) Той ми е говорил много за вас. („Какъв прям поглед в тия черни очи, какъв мек и приятен глас!“)

— Какво ви е разправял? („Колко съм неловък и прибързан! Не, няма никаква надежда.“)

— Той ви обича много. („Измяна, измяна!… Предателство към приятеля, който те измъкна — тебе, един бездомен скитник — от библиотечните шкафове, който те нахрани, приюти и обикна…“)

И ето, същият този приятел сега се смееше безгрижно сред веселите гости, подрънкваше леко на пианото и пееше с културния си приятен глас: „Исус Навин в боя под Йерихон, Йерихон, Йерихон…“

— Роджър ми казваше… — прозвуча отново опасният вълнуващ глас — казваше ми, че вие ще станете един прекрасен човек, когато окончателно се разбудите… („О, боже, става все по-лошо и по-лошо! Ето, господа, крадеца, за когото поръчителства най-добрият му приятел! Ето прелюбодееца, комуто съпругът дава доверчиво ключа от спалнята на собствената си жена!“)

Ноа наблюдаваше девойката с безпомощен и страдалчески поглед. Без сам да знае защо, той почувства, че започва да я мрази. Едва преди час — в осем часа — той беше щастлив, изпълнен с увереност и надежди човек, имаше свой приятел, дом, работа, неопетнено минало и бляскаво бъдеще. А в девет беше вече беглец, затънал в бездънно тресавище; краката му кървят, чува се вече лаят на кучета, които го преследват, и името му се намира в списъка на най-големите престъпници в страната. А виновницата за всичко това стои целомъдрено пред него с такъв спокоен вид, сякаш не бе сторила нищо, не знаеше нищо и не отгатваше нищо! Една малка, скромна провинциалистка, която — видите ли — не се стеснява да стенографира, седнала преспокойно върху коленете на собственика на завода за полиграфически съоръжения недалеч от Канал Стрийт!

— „… и рухнаха тогава стените…“ — Гласът на Роджър и мощните акорди на старото пиано до стената изпълниха сякаш цялата стая.

Ноа ужасен обърна гръб на девойката. В стаята имаше още шест млади жени — жени с бяла кожа и блестящи коси, с мека плът и приятни топли гласове… Те бяха доведени тук, за да може самият той да си избере една от тях, и ето сега всички тия жени му се усмихваха предизвикателно и мило. Какво обаче представляваха за него те? Съвсем нищо! Все едно, че бяха шест манекена на витрина, шест цифри на книга, шест дръжки за врата. Такова нещо можеше да се случи само с него. Да, целият му живот беше такъв — безсмислен, трагичен и същевременно комичен.

„Не — реши Ноа, — аз съм длъжен да я изтръгна от сърцето си, дори ако това ме сломи и унищожи, дори ако никога в живота си не докосна жена!“ Той не можеше да остане по-дълго в една стая с девойката. Отиде до гардероба, в който неговите дрехи висяха редом с тия на Роджър, посегна за шапката си. Ще излезе от къщи и ще скита, докато забавата свърши, веселите гости се разотидат, пианото млъкне, а мис Плаумън се намери под крилата на своята леличка, там зад моста в Бруклин. Неговата шапка лежеше на рафта заедно със старата, елегантно смачкана кафява шапка на Роджър, на която той хвърли виновен и същевременно умилен поглед. За щастие повечето от гостите стояха около пианото и Ноа се добра незабелязано до вратата. На Роджър щеше да се извини някак си по-късно. Но мис Плаумън го забеляза. Седнала с лице към вратата, тя разговаряше с едно от момичетата и го видя тъкмо когато той й хвърляше от прага прощален и пълен с отчаяние поглед. По лицето на девойката се изписа недоумение, тя стана и се отправи към него. Шумоленето на роклята и прозвуча в ушите му като артилерийска стрелба.

— Къде така? — попита тя.

— Ние… ние… — запелтечи Ноа, проклинайки вързания си език. — Трябва ни още малко сода и аз отивам…

— И аз ще дойда с вас.

„Не! — искаше да извика Ноа. — Останете! Не мърдайте!“ Обаче не каза нищо, наблюдавайки я мълчаливо, докато тя слагаше палтото и шапката си. Това бе една проста шапка, която не й отиваше и той усети, че сърцето му прелива от гореща вълна на съчувствие и нежност към нея — толкова млада и бедна. Девойката отиде до седналия пред пианото Роджър, наведе се към него, опирайки се на рамото му, и му прошепна нещо. „Ето — помисли си мрачно Ноа, — сега всичко ще се разкрие. Всичко е свършено!“ Той едва се сдържа да не хукне вън в тъмната нощ. Обаче в тоя момент Роджър се обърна и му помаха усмихнато с едната си ръка докато с другата продължаваше да свири басовата партия. Девойката отново прекоси стаята с типичната си непринудена походка и се приближи до Ноа.