Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Ако смятате да се държите, така отвратително — рече девойката, — можете да си вървите.

— Щом съм дошъл дотука — отвърна Ноа, като престана да се смее, — ще ви изпратя до края.

Той се приближи и застана до нея мълчалив, със сериозно лице. Бяха се спрели под една улична лампа, като се стараеха да се защитят от острите пристъпи на студения влажен вятър, който идеше от мръсните пристанища и брегове на океана, носейки се над покривите на милиони градски постройки и над струпаните на купчини къщурки във Флетбуш и Бенсънхърст с техните безброй изнурени обитатели, ненамерили в своя тежък житейски път по-добро място, където да подслонят глава.

Петнадесет минути по-късно в далечината се появи светлото око на трамвая, който с дрънкане и грохот се приближи до тях. На дървените пейки дремеха само трима души с измъчени лица и Ноа седна до спътницата си, без да я погледне. Осветеният вагон се носеше със скърцане по тъмните улици и на младия човек се струваше, като че се намира върху някакъв сал с непознати хора, чийто кораб е претърпял крушение през зимата сред северните острови. Девойката седеше със студено изражение, загледана пред себе си, с ръце върху коленете, и той изпита чувството, че изобщо не я познава и че ако се реши да я заговори, тя ще извика полицай, за да я защити от него.

— Пристигнахме — най-сетне каза момичето и стана. Ноа я последва. Трамваят спря, вратата се отвори, скърцайки, и те слязоха на мокрия паваж. Колата потегли отново с шумно стенание, сепвайки неспокойния сън на хората, които бяха наблъскани в бедняшките къщурки. Двамата се отдалечиха от трамвайните релси. Тук-таме по мръсните улички стърчеше по някое раззеленено дърво — доказателство, че пролетта се беше осмелила да надзърне най-после и по тия места.

Момичето свърна в едно циментирано дворче и се приближи до обкованата с желязна решетка врата под една висока каменна стълба. Тя пъхва ключа в ключалката и решетката се отвори.

— Ето ме вкъщи — рече мис Плаумън сухо и се обърна към Ноа.

Той свали шапка. Лицето на девойката се белееше слабо в тъмнината. Тя също свали шапката си. Разпиляната й коса подчертаваше още повече матовия блясък на страните и челото й. Застанал до нея в слабата сянка на къщата, Ноа беше готов да се разплаче, сякаш бе загубил всичко, което му е било скъпо.

— Искам… искам да ви кажа — прошепна той, — че нямах нищо против…, че ми беше приятно… Радвам се… радвам се, че можах да ви изпратя до къщи.

— Благодаря — също с шепот, но лаконично отговори девойката.

— Колко е сложно всичко това — добави Ноа и безпомощно разпери ръце. — Ако знаехте само колко е сложно… Исках да кажа, че ми беше много приятно. Наистина…

Тя стоеше съвсем близо до него — така млада и крехка, така бедна и нещастна, тъй смела и самотна… Той протегна ръце като някакъв слепец, улови нежно главата й и я целуна. Устните й бяха сочни, твърди и леко овлажнели от мъглата.

В следващия миг тя го удари по лицето и ехото от плесницата прозвуча сякаш насмешливо под каменната стълба. Страната му изтръпна леко от удара. „Толкова нежна на вид, а така силна!“ — помисли си замаяно Ноа.

— Какво ви накара да допуснете, че можете да ме целунете? — студено попита тя.

— Аз… не зная.

Той сложи ръка на страната си, за да поуспокои болката, но веднага я свали, засрамен, че проявява слабост в подобен момент.

— Аз тъй… просто ви целунах.

— Можете да си позволявате подобни волности с другите момичета, но не и с мене — остро добави Хоуп.

— Аз не целувам другите момичета — плачевно продума Ноа.

— О! Така ли? — възкликна Хоуп. — Значи, само с мен се държите така? Съжалявам, че съм ви се сторила толкова леснодостъпна.

— Не, не — рече съвсем отчаян Ноа. — Не исках да кажа това.

„О, боже мой, ако можех само да й обясня какво чувствам! Сега тя ще ме сметне за развратен безделник, готов да сграбчи първата жена, която би му позволила това“ — помисли си той и преглътна с усилие, сякаш в гърлото му бе заседнал камък.

— Моля да ме извините — едва успя да измърмори Ноа.

— Навярно вие се мислите за такъв блестящ, привлекателен и умен мъж — каза язвително Хоуп, — че всяка жена трябва да се почувства на седмото небе, щом се докоснете до нея.

— Боже мой! — Ноа отстъпи крачка назад вече съвсем ужасен, спъна се в двете стъпала, които водеха от дворчето към пътя и едва не падна.

— За първи път срещам такъв нахален, самоуверен и самодоволен младеж — продължи неумолимо девойката.