Ирвин Шоу - Младите лъвове

Кинохрониката свърши и на екрана се появи образът на Хитлер. Зрителите станаха, отдадоха чест и запяха „Deutschland, Deutschland uber Alles.“

Лампите светнаха отново и Християн тръгна бавно към изхода заедно с тълпата. „Всичките тия хора — горчиво си мислеше той — бяха минали първата си младост и изглеждаха хилави, болни. Презрени гарнизонни войски, оставени в една мирна страна, докато по-добрите синове на германския народ се биеха за родината на хиляди километри оттук; а сред тия второкласни войски се намираше и самият той!“ Християн поклати ядосано глава. Не биваше да мисли повече за това, защото можеше да стане неврастеник като Харденбург.

По тъмните улици все още се срещаха французи и французойки, които, щом го зърваха, бързаха да слязат от тротоара в канавката. Това обстоятелство още повече ядосваше Християн. За него боязливостта беше едно от най-отрицателните качества на човешката природа. При това тая боязливост беше почти неоправдана. Той не възнамеряваше да им стори зло и изобщо армията беше получила строги нареждания да се държи коректно и съвсем вежливо с французите. „Германците… — помисли си Християн, забелязвайки как някакъв старец се препъна, когато слизаше от тротоара, — германците никога не биха се държали така, ако в родината им има окупационна войска. Каквато и да било окупационна войска.“

— Хей, старче! — извика той, спирайки се.

Французинът се закова на мястото си. Неговите приведени рамене и неспокойни движения издаваха дори в тъмнината, че е ужасно уплашен.

— Заповядайте — отвърна старецът с леко разтреперан глас, заповядайте, господин полковник?

— Аз не съм никакъв полковник — рече Християн. Какво наивно ласкателство, което можеше да вбеси човека!

— Простете ми, мосю. Но в тая тъмнина…

— Няма защо да слизате от тротоара заради мене — продължи Християн.

— Да, сър — отвърна французинът, без да помръдне.

— Елате тука остро рече Християн. — Качете се на тротоара.

— Слушам, сър. — Французинът стъпи боязливо на тротоара. — Ето ми пропуска. Документите ми са напълно редовни.

— Не ми трябват вашите проклети документи — възкликна Християн.

— Както кажете, сър — рече покорно французинът.

— Хайде — продума Християн. — Вървете си вкъщи.

— Слушам, сър.

Французинът заситни напред и Християн продължи пътя си. „Ето, ти тая нова Европа! — насмешливо си помисли той. — Могъща федерация на жизнеспособни държави! Само че не с хора като тоя. Господи, дано войната свърши по-скоро! Или поне да ме изпратят там, дето гърмят оръдията.“ Цялото нещастие се състоеше в това, че той беше принуден да води гарнизонен живот — полуцивилен, полувоенен, с всичките недостатъци и на единия, и на другия. Тоя живот покваряваше душата, убиваше всичките му стремежи, подкопаваше вярата му. Но може би Берлин ще удовлетвори молбата му да бъде приет в офицерската школа; може би ще го произведат лейтенант, ще го пратят в Русия или Африка и тогава със сегашния му живот ще бъде окончателно свършено. Той беше подал молба преди три месеца, но досега не бе получил никакъв отговор. Навярно тя лежеше под купища книжа на масата на някой тлъст ефрейтор от военното министерство.

Господи, колко се различаваше всичко това от надеждите, които го бяха вълнували в деня, когато напускаше родния си дом и даже в часовете, когато влизаше в Париж!… Християн си спомни разказите за миналата война. Нерушимата, искрена войнишка дружба, възникнала под огъня на оръдията, суровото съзнание за изпълнен дълг, изблиците на възторг. Спомни си и края на „Вълшебната планина“ 14 14 Роман от Томас Ман. . 1914 година… Ханс Касторп се носи напред по осеяното с цветя поле, пеейки Бетховен, а французите го обстрелват от всички страни… Само че романът не биваше да свърши така. Трябваше да се прибави още една глава, която да опише как три месеца по-късно Касторп отмята по списък обуща в интендантския склад в Лиеж, без, разбира се, тоя път да пее!

Другарството във войната — какъв мит беше това! По пътя за Париж му се беше сторило, че би могъл да се сближи с Бранд; същото беше допуснал за миг дори по отношение на Харденбург, когато се движеха с колата по булевард де з’Италиен на път към Операта. Обаче Бранд беше повишен, станал бе важен млад офицер със самостоятелна квартира в Париж и сега сътрудничеше на едно армейско списание. Що се отнася до Харденбург — той се бе оказал дори по-лош, отколкото беше допускал през дните на обучение. Останалите пък — те бяха истински свини и човек просто не можеше да се спаси от тях. Те благодаряха денонощно на бога, че се намират в Рен, а не пред Триполи или пред Киев; и всички спекулираха с французите и трупаха, купища пари, за да се осигурят срещу евентуална инфлация след войната. Как можеше човек да се сближи с подобни хора? Дезертьори и лихвари във военна униформа! Винаги когато възникваше опасност някой от тях да бъде изпратен на фронта, той пускаше в ход връзките си, подкупваше полковите писари и изобщо полагаше всички усилия да остане в тила. Християн служеше в една десетмилионна армия и все пак никога не се бе чувствал така самотен, както сега. Той реши да отиде през време на отпуската си във военното министерство в Берлин, да намери един свой познат полковник, с когото бе работил още преди Аншлуса, и да поиска да го преместят в някоя действаща част. Дори ако това би означавало да се откаже от офицерската школа.