Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн извади от джоба си листчето с адреса на фрау Харденбург и неочаквано се сети, че бе забравил да докладва за небръснатия редник. Нищо, щеше да стори това, когато се върне.

Той се подвоуми дали най-напред да си намери стая в хотел, или да занесе веднага пакетчето на съпругата на Харденбург. Накрая реши първо да изпълни поръчението на лейтенанта, а после цели две седмици да бъде напълно свободен, без всички ония задължения, с които бе свързан животът в Рен. Той закрачи по слънчевите улици, обмисляйки лениво програмата си за следните четиринадесет дни. Преди всичко концерти и театри. Имаше специални бюра, където войниците получаваха безплатни билети — човек трябваше да пести парите си! Жалко, че сезонът не беше още за ски, иначе би се забавлявал чудесно. Но Християн не се бе решил да отложи отпуската си. Отдавна вече бе научил, че в армията всяко отлагане представлява загуба и че онзи, който забави своята отпуска, обикновено никога не я получава.

Харденбургови живееха в нова, внушителна на вид сграда. При входа стоеше портиер в униформа, а вестибюлът беше постлан с дебели килими. Докато чакаше асансьора, Християн с изненада се питаше как може жената на един обикновен лейтенант да живее така разкошно.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Християн позвъни на съответния апартамент. Вратата се отвори и пред него се появи някаква руса жена с разпилени коси, сякаш току-що бе станала от леглото.

— Да? — рече тя със сух и неприязнен глас. — Какво желаете?

— Аз съм подофицер Дистл от ротата на лейтенант Харденбург — каза Християн и си помисли: „Хубаво се живее, когато човек става в единадесет сутринта!“

— Така ли? — рече предпазливо жената, без да отвори напълно вратата. Беше облечена в тъмночервен тигелиран пеньоар; с нетърпеливи грациозни движения тя отхвърли назад косата си, която непрестанно падаше върху очите й. „Бива си я женичката на лейтенанта!“ — помисли си неволно Християн.

— Току-що пристигам в отпуска — рече той бавно, за да може да я разгледа по-добре. Фрау Харденбург беше висока жена, с гъвкава талия и пълен бюст, който се очертаваше ясно дори под пеньоара. — Лейтенантът ме помоли да ви предам един подарък от него.

За момент жената остана мълчалива, като го разглеждаше замислено. Тя имаше големи, хубаво оформени сиви очи, чийто поглед — по мнението на Християн — беше прекалено изпитателен и пресметлив. Накрая фрау Харденбург реши да се усмихне.

— Така, значи! — възкликна тя с топъл и любезен глас. — Сега вече зная кой сте. Мъжът със сериозното лице върху стъпалата на Операта.

— Какво? — рече Християн объркан.

— Не помните ли снимката, която сте направили в деня на падането на Париж?

— Ах, да — сети се Християн и се усмихна.

— Влезте, влезте. — Тя го улови за ръката и го притегли леко. — Внесете куфара си. Много мило, че идете да ме посетите. Влезте…

В голямата дневна стая с огромен с кристално стъкло прозорец, от който се виждаха съседните покриви, цареше страшен безпорядък. На пода се търкаляха бутилки, чаши и угарки от пури и цигари, на масата лежеше счупена винена чаша, а по столовете бяха разхвърляни всевъзможни части от дамски тоалет. Фрау Харденбург огледа стаята и поклати печално глава.

— Господи, какъв ужас, нали? Но днес човек просто няма възможност да държи прислужничка. — Тя премести от една маса на друга някаква бутилка и изсипа в камината пепелника. После отново огледа всичко, възкликна отчаяно: „Не, не мога! Просто не мога!“ — и се отпусна в едно дълбоко кресло протягайки дългите си голи крака в червени кожени домашни пантофки с високи токове.

— Седнете, подофицер — покани го фрау Харденбург, — и не обръщайте внимание на тоя хаос. Утешавам се с мисълта, че за всичко е виновна тая война — засмя се тя. — След войната ще живея съвсем иначе. Ще стана образцова домакиня и всяка дреболия ще има своето място. Засега обаче… — тя махна с ръка — важното е да оцелеем. Хайде, разправете ми нещо за лейтенанта.

— Какво да ви кажа — започна Християн, като се мъчеше да си спомни нещо по-хубаво или забавно във връзка с Харденбург, без, разбира се, да го издаде, че има две любовници в Рен и че е един от най-големите спекуланти в целия Бретан. — Лейтенантът е много недоволен от… но вие сигурно знаете това…

— Ах, как забравих! — възбудено възкликна фрау Харденбург и се наведе към Християн с оживено лице. — Подаръкът! Къде е подаръкът ми?

Християн се засмя малко смутено и отиде до куфара си, чувствайки върху себе си изпитателните очи на фрау Харденбург. После се обърна отново към нея, обаче тя продължи да го наблюдава с откровен и настойчив поглед, който още повече го смути. Той се приближи до нея и й подаде пакета, но тя дори не го погледна, втренчила студени очи в лицето на гостенина си, със загадъчна усмивка на устните. „Прилича на индианка — помисли си Християн, — истинска дива индианка!“