Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн купи вестник и влезе в някакво кафене, за да изпие чаша бира.

Докато четеше вестника, в ушите му сякаш загърмя тържествена духова музика. Страниците бяха пълни с победоносни съобщения за пленяване на хиляди руснаци, за немски роти, разбили цели дружини на северния фронт, за набези на бронирани части, които — без връзка с ядрото на армията — по цели седмици громили неприятелския тил. Той прочете и статията на някакъв запасен генерал-майор, който правеше внимателен анализ на положението и предупреждаваше срещу прекален оптимизъм. Русия няма да капитулира по-рано от три месеца — пишеше генералът — и необоснованите слухове за предстоящ разгром могат само да нанесат вреда на морала на фронта и в тила… В уводната статия пък се отправяше предупреждение към Турция и Съединените щати и самоуверено се твърдеше, че американците няма да позволят да бъдат въвлечени във войната, защото разбират прекрасно, че тя не ги засяга. Християн прегледа всичко набързо, като четеше само първия ред на всеки абзац. Сега беше в отпуска и през следните две седмици не желаеше да мисли за подобни неща.

Той пиеше с удоволствие бирата си (макар че, честно казано, тя му се струваше малко водниста), обхванат от приятна умора, и от време на време вдигаше очи от вестника, за да хвърли поглед към веселите двойки около него. До една маса седеше хубава девойка с военен летец с две златни нашивки на гърдите. Християн почувства краткотрайна завист. Колко ли по-приятни са и отпуската, и това кафене за човек, стъпил на твърда земя след ожесточен въздушен бой, отколкото са за самия него, оставил зад себе си само полицейските казарми, двойното легло на Корин, жената на френския капрал, и хапливия език на лейтенант Харденбург! „Трябва да поговоря с полковник Майстер във военното министерство — каза си Християн, без особена увереност впрочем, че ще изпълни решението си. — Ще го помоля да ме преведат на Източния фронт. Да, да, ще отида при него след няколко дни, когато обстановката се поизясни.“

Християн разгърна вестника на страницата с музикалните вести. Тая вечер щяха да се състоят четири концерта и той с някаква тъжна радост откри, че на единия ще се изпълни квинтет за кларинет от Моцарт. „Ето къде ще отида — реши Християн. — Това е най-добрият начин да прекарам времето до полунощ.“

Портиерът във вестибюла на къщата, в която живееха Харденбургови, му съобщи:

— Госпожата не се е върнала още, но ми нареди да ви пусна.

Качиха се в асансьора, и двамата със сериозни и невъзмутими лица. Портиерът отвори вратата със собствения си ключ и каза делово:

— Лека нощ, господин подофицер.

Християн влезе бавно. Завесите бяха спуснати и лампата запалена. След неговото излизане стаята беше разтребена и сега имаше много приятен вид. „Гледайки Харденбург — размишляваше Християн, — човек просто не би допуснал, че може да живее в такава квартира! На характер като неговия много повече подхождат стари и тъмни мебели, твърди столове, кадифе и полиран орех.“

Той седна на кушетката. Чувстваше се уморен. Музиката го бе отегчила, а в претъпканата зала беше горещо и задушно и след първите приятни минути го налегна сън, от който едва успя да се отърси. Изпълнението му се стори скучно и вяло и докато слушаше разсеяно, пред очите му почти непрекъснато се мяркаше стройното тяло на фрау Харденбург. Християн се изтегна с наслада на кушетката и почти веднага заспа.

Събудиха го някакви гласове. Той отвори очи и примига на ярката светлина. До кушетката стояха фрау Харденбург и една непозната жена, които го гледаха усмихнато.

— Горкият ми уморен подофицер! — рече фрау Харденбург и се наведе да го целуне. Беше облечена с тежко кожено палто, а дъхът й миришеше силно на алкохол. Разширените й потъмнели зеници показваха, че е пияна, но въпреки това тя се владееше сравнително добре. — Мили, доведох една приятелка — добави Харденбург и като приседна, опря главата си до неговата. — Елоиза, това е подофицер Дистл.

Елоиза му се усмихна. Нейните очи също блестяха с някаква неопределена и странна светлина. Без да сваля палтото си, тя неочаквано се отпусна в едно голямо кресло.

— Елоиза живее много далече и тая нощ няма да се прибира вкъщи — обясни фрау Харденбург. — Ще спи тук, при нас. Сигурна съм, че ще се харесате. Елоиза знае всичко за тебе. — Тя се изправи и вдигна ръце; меките широки ръкави на палтото се свлякоха назад към лактите й. — Как намираш подаръка? — попита тя. — Чудесен е, нали?