Ирвин Шоу - Младите лъвове

Притворил очи, Християн седеше със застинал и разсеян израз в ъгъла на претъпканото купе на влака, който наближаваше вече към Рен. Беше нощ, всички прозорци бяха затворени и затъмнени и въздухът във вагона беше задушен и тежък, наситен с киселия дъх на войници, които се преобличат рядко и с месеци живеят и спят в едни и същи горни дрехи. Неочаквано този дъх предизвика у Християн непоносимо отвращение и още повече обтегна нервите му. „Един културен човек не бива да живее в такава мръсотия — помисли си той. — В двадесетия век всеки би трябвало да има възможност поне да диша чист въздух!“ Отвори очи и погледна мрачно изтегнатите около него хора. Понякога сънят смекчава грубите черти и придава на лицето особена детска нежност. Тия лица обаче бяха съвсем други — подпухнали, грозни, малко пиянски — и в съня изглеждаха още по-лукави, измамни и хитри. „Господи — каза си Християн, чувствайки как мускулите на челюстите му се свиват от обхваналото го отвращение. — Трябва някак си да се измъкна от това положение…“

Той затвори отново очи. Още няколко часа — и отново пак Рен, лейтенант Харденбург, тъпото тлъсто лице на Корин, патрули, хленчещи французи, безделничещи из кафенетата немски войници… отново цялото това отвратително ежедневие… Внезапно Християн изпита желание да скочи и да закрещи. А всъщност — какво можеше да направи? Нищо! Не бе по неговите сили да промени хода на войната, да я продължи или съкрати дори с една минута… И всеки път, когато затваряше очи и се опитваше да заспи, пред него се явяваше образът на Гретхен — съблазнителен, недостижим и вълнуващ… След оная нощ тя бе отказала да се видят отново. По телефона говореше любезно, макар и боязливо, като твърдеше, че с удоволствие би се срещнала с него, но… от Норвегия се бил завърнал един стар неин приятел… (Навярно същият стар приятел, който се връщаше ту от Тунис, ту от Ремс или от Смоленск и винаги със скъп подарък, какъвто Християн не можеше да си позволи!) В края на краищата тъкмо така трябваше да действа и самият той! Да, следващия път ще отиде в Берлин с цял кош пари и ще купи на Гретхен кожено палто, спортен кожен костюм и грамофона, за който беше споменала. „Да, това е разрешението на въпроса — продължи да си мисли Християн, докато седеше сред вонящите войници, заслушан в тракането на колелата на влака, който се носеше в нощта по френска земя. — Повече пари и нищо друго! Ще кажа на Корин да повика девера си. Стига съм се държал като глупак! Следващия път, когато отида в Берлин, джобовете ми ще бъдат натъпкани с пари. Малко бензин — бе казала Корин, — и нейният роднина ще може да работи с три камиона. Деверът ще получи бензин, и то незабавно“ — реши мрачно Християн. Той се усмихна леко и когато влакът навлизаше бавно в Бретан, успя дори да подремне десетина минути.

На следващата сутрин Християн се яви в канцеларията да доложи за пристигането си и завари вътре Харденбург. Лейтенантът беше отслабнал, но изглеждаше още по-бодър, сякаш беше правил усилени гимнастически упражнения. Ходеше напред-назад из стаята с лека енергична крачка и на поздрава на Християн отвърна с любезна усмивка, която беше твърде необичайна за него.

— Добре ли прекарахте? — попита приятелски той.

— Много добре, господин лейтенант — отвърна Християн.

— Фрау Харденбург ми съобщи, че сте й предали пакетчето с шала.

— Да, господин лейтенант.

— Много мило от ваша страна.

— Дребна работа, господин лейтенант.

Харденбург го погледна (с известно стеснение, както се стори на Християн) и попита:

— Тя… добре ли изглежда?

— Прекрасно, господин лейтенант — отговори сериозно Християн.

— Добре, добре. — Харденбург направи нещо като пирует, обръщайки се нервно към картата на Африка, която бе заместила тая на Русия. — Много се радвам. Тя работеше прекалено и рискуваше да се преумори… Много се радвам… — рече той неопределено и живо и след миг додаде: — Имахте щастие, да, имахте щастие, че взехте отпуската си навреме.

Християн не каза нищо. Не се чувстваше в настроение да води с лейтенанта уморителен светски разговор. Той не беше виждал още Корин и бързаше да й каже да влезе веднага във връзка със своя роднина.

— Да, имахте голямо щастие — повтори Харденбург, като се усмихна неизвестно защо. — Елате, подофицер — добави той със загадъчен тон и се приближи до мръсния, обкован с решетка прозорец, като погледна навън. Християн го последва и застана до него.

— Предупреждавам ви — зашепна Харденбург, — всичко това е крайно поверително, секретно. Всъщност аз не бива да ви казвам нищо, но ние с вас отдавна служим заедно и смятам, че мога да ви се доверя.