Ирвин Шоу - Младите лъвове

— В гестапо знаят това — рече Гретхен. — Но знаят също, че от тридесет и втора до тридесет и шеста година си бил член на австрийската комунистическа партия. Знаят и че наскоро след Аншлуса си имал куп неприятности с областния комисар Шварц. Освен това знаят, че си имал любов с една американка, която през тридесет и седма година живеела във Виена с някакъв евреин социалист.

Християн се отпусна уморено в креслото. „Колко прецизни са в гестапо! — помисли си той. — И все пак колко неточни им са сведенията!“

— Трябва да знаеш, че в ротата те следят и гестапо получава ежемесечни сведения за тебе. — Гретхен се усмихна пресилено. — Навярно ще бъдеш доволен, ако ти кажа, че в докладите си моят съпруг те характеризира като много способен и предан войник и настоява да те пратят в офицерската школа.

— Дано не забравя да му благодаря, когато го видя — сухо рече Християн.

— Разбира се, ти никога няма да станеш офицер. Дори няма да те пратят срещу руснаците. Ако твоята част бъде прехвърлена на Източния фронт, теб ще те преместят другаде.

„Каква ужасна клопка, от която няма никакъв изход — му мина през главата на Християн. — Каква невероятна и глупава катастрофа!“

— Ето, това е всичко — добави Гретхен. — Разбира се, когато в гестапо узнали, че една сътрудничка на министерството на пропагандата, която поддържа служебни, приятелски и други връзки с редица висши военни и цивилни лица…

— За бога, спри! — възкликна ядосано Християн и стана. — Престани да говориш като полицейски следовател.

— Ти трябва да влезеш в положението ми… — Християн за първи път долови нотки на вина в гласа й. — Хората се пращат в концентрационен лагер и за по-дребни неща. Ти си длъжен да ме разбереш добре, мили.

— Разбирам те много добре — високо рече Християн. — Разбирам и гестапо, и генерал Улрих, и всичко това ме отегчава до смърт. — Той се приближи, надвесвайки се над нея, побеснял от гняв. — И ти ли мислиш, че съм комунист?

— Онова, което аз мисля, няма нищо общо с въпроса, мили — отговори Гретхен уклончиво. — Гестапо те смята за комунист или поне за не съвсем… надежден. Ето кое е важно. Моля ти се, не се сърди на мене. — Тя пристъпи към него и гласът й стана умолителен и мек. — Би било по-друго, ако аз бях обикновена жена и заемах някаква незначителна служба… тогава щях да съм свободна да се срещам с тебе, когато пожелая и където пожелая… Но сега е много опасно. Ти не знаеш нищо. Ти си отсъствал толкова дълго от Германия, че не можеш да си представиш как хората изчезват без никаква вина. Да, за много по-дребни случаи от този. Повярвай ми. И моля ти се, не ме гледай така сърдито…

Християн въздъхна и седна отново. Трябваше му известно време, за да свикне с всичко това. Внезапно той изпита чувството, че не се намира в родината си, че е чужденец, който се движи объркан в непозната и пълна с опасности страна, където всяка дума се тълкува двояко и всяка постъпка може да има неочаквани последици. Спомни си за хилядите хектара земя в Полша, за конюшните, за ловните експедиции в края на седмицата и се усмихна горчиво. Да, той ще бъде щастлив, ако му позволят да стане отново учител по ски!

— Не гледай така тъжно — обади се Гретхен. — Не се отчайвай!

— Прощавай — отвърна Християн. — След малко ще започна да пея от радост.

— Не се дръж така с мене — рече тя. — Аз съм съвсем безсилна.

— Не можеш ли да отидеш в гестапо и да им разправиш всичко? Ти ме познаваш, ти можеш да им докажеш…

Гретхен поклати глава.

— Нищо не мога да им докажа.

— В такъв случай аз сам ще отида в гестапо, ще отида и при генерал Улрих.

— Да не си и помислил! — рече тя остро. — Това значи да ме погубиш. В гестапо ме предупредиха да не ти казвам нищо и просто да престана да се виждам с тебе. Само ще навредиш на себе си, а на мене — бог знае какво ще стане с мене. Обещай ми, че никому няма да разправяш за всичко това.

Гретхен изглеждаше ужасно уплашена. Всъщност тя нямаше никаква вина.

— Добре, обещавам ти — рече Християн бавно и стана, като огледа стаята, с която бяха свързани най-хубавите дни от живота му. — Всъщност — опита се той да се усмихне — не мога да се оплача, че съм прекарал зле отпуската си.

— Така ми е мъчно — прошепна Гретхен, прегръщайки го нежно. — Можеш… да поостанеш малко.

Двамата се усмихнаха.

Обаче един час по-късно на Гретхен се стори, че вън чува някакъв шум. Тя накара Християн да стане и да си отиде по същия път, по който беше дошъл, отговаряйки уклончиво на неговия въпрос за следващата им среща.