Ирвин Шоу - Младите лъвове

Тръгна бавно по дънера. Беше стигнал до средата, когато стеблото се разклати, изпука и се счупи с трясък. Той отчаяно размаха ръце и скочи в рова, като изруга тихо. Изподраска се в камънаците и удари лицето си в някаква издатина, а каската отхвръкна от главата му и заподскача шумно по земята. „Карабината — помисли си отчаяно той, — какво стана с карабината?“ Запълзя по ръце и крака с надежда да я намери и изведнъж чу бързи шумни стъпки, които се приближаваха право към него.

Майкъл скочи. Само на петдесет стъпки от него един човек си пробиваше път с трясък през храстите и го гледаше право в очите, притиснал автомата до бедрото си. На фона на бледозеленикавия листак германецът приличаше на бързодвижеща се тъмна сянка. Майкъл стоеше неподвижен, впил поглед в противника си, който неочаквано даде откос с автомата, без да се спре. Майкъл чу как куршумите заваляха с глух шум пред самия него и вдигнаха фонтан от кални пръски, които се посипаха по лицето му. Германецът продължи да тича.

Майкъл приклекна. Извади машинално бомбата от пояса си, изтегли предпазителя и се изправи. Човекът беше вече много близо, съвсем близо. Майкъл преброи до три, хвърли бомбата и залегна на дъното, като се притисна в стената на рова и зарови глава в меката пръст. „Слава богу, че не забравих да броя!“ — помисли си той.

Стори му се, че мина безкрайно много време, преди бомбата да избухне. После чу жалното свистене на стоманените парчета, които се разлетяха над главата му и с глух шум заваляха сред околните дървета; на земята се посипаха облаци листа.

Не беше сигурен, но му се струваше, че сред грохота на взрива бе дочул човешки вик.

Почака пет секунди и надникна над рова. Пред него нямаше никого. Над надвисналите клони се издигаше лек дим и се виждаше разорана кафеникава земя, размесена със зелени листа, но това беше всичко. След миг обаче Майкъл забеляза, че върхът на един храсталак в другия край на полянката се полюлява някак си необичайно с бавно замиращ ритъм, и разбра, че човекът бе минал тъкмо оттам. Наведе се и вдигна карабината си, която лежеше между два кръгли камъка. Огледа дулото и се увери, че не е зацапано с пръст. За негова изненада ръцете му бяха покрити с кръв; докосна натъртената си буза и откри, че по нея също има кръв, примесена с кал.

Измъкна се бавно от рова. Дясната ръка го болеше силно, а карабината в раздраната му длан беше станала хлъзгава от кръв. Тръгна през полянката, без да се старае да се прикрива, и мина край разораното от бомбата място. Петнадесет стъпки по-нататък върху една фиданка забеляза нещо, което приличаше на измачкан парцал; беше парче плат от военна униформа, цялото напоено с кръв.

Майкъл тръгна бавно към храста, който бе видял да се люлее. Листата също бяха опръскани с кръв. „Няма да стигне далече!“ помисли си той. Сега дори един жител на големия град можеше да проследи пътя на бягащия през гората германец. По измачканите листа и кървавите петна дори откри мястото, където човекът беше паднал и станал, изтръгвайки от корен едно младо дръвче.

Бавно и упорито Майкъл настигаше Християн Дистл.

Християн седна предпазливо и опря гръб о дънера на едно голямо дърво с лице към страната, откъдето беше дошъл. Под дървото беше сенчесто и прохладно, но слънчевите лъчи си пробиваха път през листака на съседните дървета и обливаха със златиста светлина върховете на храсталаците, през които Християн беше минал. Той чувстваше върху гърба си допира на грапавата кора на дървото. Опита се да си вдигне ръката, която държеше автомата, но не можа и с раздразнение тикна оръжието настрана. После изправи гръб и впи очи в пролуката в храста, откъдето трябваше да се появи американецът.

„Бомба — помисли си Християн, — кой би могъл да очаква такова нещо? Един такъв тромав американец, и как само се свлече в рова!… А после изневиделица запрати по мен бомба.“

Дишаше с усилие. Беше успял да избяга надалече, но повече не можеше да бяга. Мислите му прескачаха от един спомен на друг като зъбци на повредено зъбчато колело. Запролетилата гора пред Париж и убитият младеж от Силезия с изцапаните от вишнев сок устни… Харденбург на мотоциклета, Харденбург с обезобразеното окървавено лице… Глупавият полугол американец, който стреляше от минирания мост в Италия, докато картечницата го преряза на две… Гретхен, Корин, Франсоаз… Да, французите накрая ще ни изиграят… Водката в спалнята на Гретхен, конякът и виното в бюфета, черният дантелен шал и гранатовата брошка… Французинът, който бе измъкнал пистолета от мъртвия Беер след нападението на самолета… вечно тия самолети… „Слушай, когато войникът постъпи в една армия — в която и да е армия, — той сключва своего рода договор…“ Кой беше казал това? Бранд… Беше ли и той мъртъв?… Петдесет франка за чашка коняк, която му беше поднесъл старикът с гнилите зъби… „Главният проблем — това е Австрия“… „Целта оправдава средствата“… Всъщност сега настъпваше краят, но нима този край оправдаваше средствата?… Всички тия и още много други спомени… Американската девойка върху заснежения хълм… Още един, и се оттеглям от войната… Непохватният, безразсъдно смел американец, останал жив по някакво чудо или случайност, или по божията милост… „1918“, изписано с тебешир върху църковната стена… Да, французите са знаели, през цялото време са знаели…