Ирвин Шоу - Младите лъвове

— И аз.

— Когато войната свърши, светът ще се управлява от хора като Грийн.

— Сигурно — съгласи се Майкъл.

— Светът ще се управлява от честни хора! — Гласът на Ноа се бе превърнал във вик. Застанал посред сенчестия път, той крещеше с очи към окъпаните в слънце върхове на дърветата в тази немска гора. — Да, от честни хора! Като капитан Грийн има още много. Грийн не представлява изключение. Милиони има като него. — Ноа стоеше изправен, отхвърлил назад глава и викаше като обезумял, сякаш чувствата, които толкова месеци бе таил под маската на хладнокръвие в дълбините на своето сърце, мъчейки се с всички сили да ги потиска, сега бяха намерили отдушник. — Честни хора! — отново извика той с хрипкав глас, като че тия две думи бяха някакво магическо заклинание срещу смъртта и скръбта, чудотворен и непробиваем щит за неговия син и жена, достойно възмездие за страданията през последните години, надежда и залог за бъдещето… — Светът е пълен с такива хора!

И тъкмо в този миг прозвучаха изстрелите.

Християн се събуди пет-шест минути преди да чуе гласовете. Беше спал дълбоко и когато отвори очи, веднага позна по дължината на сенките в гората, че клони към вечер. Чувстваше се обаче много уморен, за да стане. Полежа така на гръб, загледан в нежнозеления купол над главата си и заслушан в звуците на гората: в пролетното жужене на събуждащите се насекоми, в крясъците на птиците по клоните на дърветата, в лекото шумолене на листата. Звук на невидими самолети го накара — за кой ли път вече? — да си спомни с горчивина за разточителството, с което американците водеха войната. Нямаше нищо чудно, че печелеха. Наистина като войници не струваха особено много, но какво значение имаше това? С толкова танкове и самолети можеше да победи дори армия, съставена от баби и ветерани от Френско-пруската война. „С една трета от тяхното въоръжение — горчиво си помисли Християн — щяхме да спечелим войната още преди три години. Нещастният лейтенант, там в лагера, се оплакваше, че сме губели войната неорганизирано, не както войниците от неговото поколение. Ако се беше оплаквал по-малко и повече беше работил, може би нещата нямаше да вземат такъв обрат. Няколко часа повече в заводите, няколко часа по-малко по масови митинги и партийни забави — и самолетите над главата ми можеха да бъдат немски, лейтенантът навярно нямаше да лежи мъртъв пред канцеларията си, а аз, Християн, сигурно нямаше да пълзя сега из гората да търся леговище като лисица, погната от хрътки.“

В тази минута Християн чу стъпки, които се приближаваха към него. Той лежеше на десетина метра от пътя, добре замаскиран, но това не му пречеше да наблюдава пространството по посока на лагера и дори да забележи американците още когато бяха далече от него. Известно време ги следи с любопитство, без да изпита особени чувства. Те вървяха с равна крачка и имаха карабини. По-едрият държеше карабината си в ръка, а другият я бе преметнал през рамо. И двамата носеха своите смешни каски, макар че до следващата война не бяха заплашени от куршуми и шрапнели, и не поглеждаха ни наляво, ни надясно. Говореха високо и очевидно се чувстваха в пълна безопасност, сякаш бяха у дома си, сякаш и през ум не им минаваше, че някой германец може да дръзне да ги нападне.

Ако продължаха в същата посока, щяха да минат на десетина метра от Християн. При тая мисъл той се усмихна мрачно. После безшумно вдигна автомата си, но почти веднага се разколеба. Наоколо сигурно имаше стотици американци, които ще чуят изстрелите и ще го притиснат до стената. Великодушните американци едва ли биха проявили великодушие към неприятелски снайперисти.

Неочаквано двамата войници спряха на около шестдесет метра от завоя на пътя, точно срещу малкото възвишение, зад което лежеше Християн. Говореха много високо. Единият просто крещеше и той можеше дори да разбере част от думите му. „Хора!“ — викаше човекът и необяснимо защо непрекъснато повтаряше тая дума.

Християн ги наблюдаваше със студени очи. Тия двама се чувстваха в Германия като у дома си! Разхождаха се самички в гората! Дърдореха по английски в сърцето на Бавария! Предвкусваха вече как ще летуват в Алпите, как ще нощуват в туристическите хотели с местните момичета, които, разбира се, няма да имат нищо против!… Ах, тия охранени американци — те нямаха нужда от фолксщурм, те бяха всички млади, здрави, облечени, хранени по научен начин и добре обути, бяха снабдени със самолети и санитарни коли с бензинови мотори; те бяха хора, пред които не се поставяше въпросът кому да се предадат… А когато всичко се свърши, те щяха да се върнат в своята угоена страна, натоварени със сувенири: каски на убити немци, „железни кръстове“, смъкнати от мъртви гърди, картини, свалени от стените на разрушени домове, снимки на любими на загинали войници… Щяха да се върнат в страна, която не е чула нито един изстрел, в която няма ни една пропукана от взривове стена и не е счупено нито едно стъкло…