Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Сега и на мен навярно ще ми тегли куршума!“ — помисли си Майкъл. Но друго спасение нямаше. Трябваше непременно да открие човека, който бе дал двата откоса, преди самият той да го открие. Да, това беше единственото спасение и за Ноа, и за него, Майкъл.

Той усети, че сърцето му заби ускорено и после изведнъж започна да се прозява нервно. Изпитваше мъчителното чувство, че ще бъде убит.

Вървеше бавно и предпазливо, превит на две, като от време на време се притаяваше зад по-големите дървета, за да се ослуша. Чуваше собственото си дишане, пеенето на птиците, жуженето на насекомите, квакането на жабите в близкото блато, лекото шумолене на листата. Не се чуваха обаче никакви стъпки, никакво подрънкване на оръжие, нито звук от изщракване на затвор на карабина.

Отдалечи се от пътя и навлезе още по-дълбоко в гъсталака, оставяйки зад себе си мястото, където лежеше раненият Ноа, мястото, където сред много розови цветя се търкаляше каската на Ноа. Майкъл нямаше никакъв обмислен план. Просто чувстваше, че е опасно да се придържа близо до пътя, където храсталаците бяха по-редки и врагът можеше да го открие много по-лесно.

Мъртвите миналогодишни листа и скритите под тях сухи клонки шумоляха високо под тежките му обуща. Майкъл се дразнеше от собствената си непохватност, но колкото и да се мъчеше да върви безшумно сред храстите, това изглеждаше просто невъзможно.

Спираше се често, за да се ослуша, но долавяше само обичайните вечерни звуци на гората.

Опита се да си представи как изглежда фрицът, що за човек беше.

Може би след като бе стрелял, германецът бе тръгнал право към австрийската граница. Два изстрела — един американец. Доста добра равносметка за един ден в края на тая загубена война! Дори Хитлер не можеше повече да желае. А може би това изобщо не бе войник; може би беше едно от ония налудничави десетгодишни хлапета, чиито глави тъпчеха с идеите за Werwolf 68 68 Човек, който според народното немско предание понякога приема образа на вълк. В края на войната Хитлер отправил апел до войниците да продължат борбата поединично, като вълци. , което бе измъкнало от тавана старата пушка на баща си. Може би след минута Майкъл щеше да се намери лице срещу лице с босоног русокос малчуган с изплашено лице, стиснал три пъти по-голяма от него карабина… Как ли щеше да постъпи в такъв случай? Щеше ли да го застреля? Или само щеше да го напердаши?

Майкъл се надяваше, че врагът ще се окаже стар изпечен войник. Докато напредваше така бавно в кафявозеленикавия храсталак, той неочаквано откри, че се моли тоя, когото преследваше, да не бъде дете, а възрастен човек в униформа — мъж, който го дебне въоръжен и жаден за бой…

Прехвърли карабината в лявата си ръка и размърда пръстите на дясната, която все още беше изтръпнала. Пръстите му се движеха съвсем бавно, а кръвта се връщаше в тях на болезнени вълни и той се уплаши, че в решителния миг ще откажат да му служат. За съжаление никога не ги бяха учили как се постъпва в подобни случаи. Обучението им се състоеше в това как да действат в състава на отделение и взвод, какъв трябва да е бойният ред при настъпление, как да използват естествените прикрития и да не стават мишени на противника, как да преодоляват телени ограждания… Той продължи да върви напред, като оглеждаше зорко храсталаците и групите дървета, ослушваше се за най-малкия шум и неволно се питаше дали накрая ще остане жив. Да, той беше един непълноценен войник, когото бяха подготвили за всичко, освен за подобни случаи: учили го бяха да отдава чест, да действа в сгъстен строй, да се движи в колона и да прилага най-модерните профилактични средства срещу венерически болести. И ето сега, на върха на своята военна кариера, той трябваше да импровизира като новак, за да се справи с обстановка, която не се предвиждаше в армейското обучение. Как да открие и убие този германец, който бе застрелял най-добрия му приятел? А може би германецът не беше самичък — нали бяха стреляли два пъти? Може би бяха двама, шест, десет души и всички те го чакаха сега с усмивка, залегнали в окопите си и заслушани в тежките му приближаващи стъпки…

Майкъл се спря. За миг изпита желание да се върне. После поклати глава. Не искаше да мисли повече — всичко в главата му беше в пълен хаос. Прехвърли карабината в дясната си ръка, която все още беше леко изтръпнала, и продължи напред, като стъпваше предпазливо по шумолящите листа.

Скоро стигна до тесен ров, над който бе паднало едно дърво. На места дървото изглеждаше прогнило, но стеблото беше дебело и навярно щеше да го издържи. Ровът беше около шест стъпки широк и четири-пет стъпки дълбок, а на дъното му лежаха обрасли в мъх камъни, сухи клони и листак. Майкъл се ослуша и сложи крак на дънера. Вятърът бе стихнал и в гората беше съвсем тихо. Той имаше чувство, че тук от години не бе стъпвал човек. Човек!… Не, затова щеше да мисли после…