Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Акерман — рече отривисто Грийн, — мисля, че няма да имам нужда от вас за един-два часа. Защо не излезете с Уитикър да се разходите малко? Вън от лагера. Това ще ви подейства добре.

— Благодаря, сър — отвърна Ноа и излезе от стаята.

— Уитикър! — Грийн отново бе отправил поглед към двора. — Уитикър, погрижете се за него.

— Слушам, сър — рече Майкъл и излезе след Ноа.

Двамата вървяха мълчаливо. Слънцето бе слязло ниско и дълги виолетови сенки пресичаха хълмовете на север. Отминаха една селска къща, разположена встрани от пътя, но около нея не забелязаха никакво движение. Спретната и безмълвна, тя дремеше в лъчите на залязващото слънце. Беше скоро боядисана, а каменната ограда пред нея бе варосана, но в гаснещата слънчева светлина изглеждаше бледосиня. Високо в ясното небе над главите им мина с искрящи крила ескадрила изтребители на път към базата си.

От едната страна на пътя се точеше гора. Тъмните стволове на боровете и брястовете изглеждаха почти черни в сравнение с млечнозелените пролетни листа, през които слънцето процеждаше ярките си лъчи. Лагерът вече беше останал зад тях и топлият въздух ухаеше. Войнишките им обуща с гумени подметки издаваха съвсем слаб шум по тесния асфалтиран път, от двете страни на който се нижеха дъждовни канавки. Двамата отминаха мълчаливо още една селска къща. Тя също беше заключена, но Майкъл изпита чувство, че през пролуките на капаците ги наблюдават нечии очи. Това обаче не предизвика в душата му страх. Очевидно в Германия бяха останали само деца — милиони деца, старци и недъгави войници. Те бяха учтиви и лишени от войнствен дух хора, които махаха с ръце както на американските джипове и танкове, така и на камионите, които отнасяха в лагерите немски военнопленници.

Три гъски се клатушката из праха в двора. „Ето ти подходящ коледен обед с конфитюр от малини и къпини и с пълнеж от стриди!“ — лениво си помисли Майкъл. Той си спомни ресторанта на Лукоу на 14-а улица в Ню Йорк с неговата дъбова ламперия и с изписаните на стените изображения на сцени от Вагнерови опери. След малко чифликът остана зад гърба им. Сега от двете страни на пътя се простираше гъста гора; високите дървета се издигаха над килим от миналогодишни листа и издаваха чист и тънък пролетен аромат.

Откакто бяха излезли от кабинета на Грийн, Ноа не беше произнесъл нито дума и Майкъл се изненада, когато чу гласа на приятеля си.

— Как се чувстваш? — попита Ноа.

Майкъл помисли за миг.

— Като убит — отвърна той. — Като убит, ранен или безследно изчезнал.

Минаха още двадесетина крачки в мълчание.

— Не беше приятно нали? — продума Ноа.

— Не, никак.

— Разбира се, ние знаехме, че е лошо — продължи Ноа, — но не предполагахме, че се е стигнало дотам.

— Имаш право — съгласи се Майкъл.

— Хората… — започна Ноа и млъкна. Двамата вървяха сред напъпилите дървета по пътя, който се врязваше все по-дълбоко в сърцето на Германия, заслушани в мекия шум на своите стъпки. — Чичо ми, братът на моя баща, попаднал в едно от тия места. Ти видя ли пещите?

— Да — отвърна Майкъл.

— Всъщност аз не познавам чичо си — продължи Ноа. Хванал така ремъка на карабината си, той приличаше на малко момче, което се връща от лов на зайци. — Чичо ми имал някаква разправия с баща ми. В хиляда деветстотин и пета година, в Одеса. Моят баща беше наивен човек, но, изглежда, е знаел какво може да се случи. И затова напуснал Европа. Разправял ли съм ти за баща си?

— Не — рече Майкъл.

— „Убит, ранен или безследно изчезнал“ — тихо продума Ноа. Двамата вървяха бавно, с равномерна войнишка крачка. — Помниш ли — продължи Ноа — какво казваше в лагера за попълнения? „Пет години след края на войната всички ние навярно ще съжаляваме, че не сме паднали от германски куршум.“ Така ли беше?

— Да — спомни си Майкъл.

— Какво мислиш по този въпрос сега?

— Не зная — отвърна Майкъл откровено след кратко колебание.

— Днес — рече Ноа, крачейки все така отмерено и бавно, — когато оня албанец се обади, бях готов да се съглася с тебе. Не защото съм евреин. Във всеки случай не мисля, че това е причината. Просто като човешко същество. Да, когато албанецът заговори, идеше ми да изляза в коридора и да си пръсна главата.

— Разбирам те — меко каза Майкъл. — Аз изпитах същите чувства.

— Но Грийн му отговори достойно. — Ноа спря и вдигна очи към короните на дърветата, златистозелени в златистите лъчи на слънцето. „Аз ви уверявам… Уверявам ви…“ — Той въздъхна и добави: — Не зная какво мислиш, но аз разчитам много на капитан Грийн.