Ирвин Шоу - Младите лъвове

Крейн дишаше тежко и въртеше очи като обезумял; двама войници го държаха здраво за ръцете. Когато Грийн заповяда да отведат под охрана пазачите в административната сграда, Крейн внезапно се хвърли напред и ритна ранения дебелак. Човекът заплака още по-високо. Необходими бяха четири души, за да го отнесат в постройката.

Грийн можеше да направи много малко за освободените лагеристи. Все пак той настани щаба си в кабинета на коменданта и издаде редица ясни, прости заповеди, сякаш за един капитан от американската армия беше съвсем естествено явление да попадне в средата на тоя хаотичен свят и да се заеме да установи незабавно порядък. Изпрати веднага джипа си да поиска медицинско-санитарна част и камион с продоволствени дажби; нареди да свалят от машините всичките провизии на ротата и да ги складират под охрана в административната сграда, като разреши да се дадат малки дажби само на най-изтощените лагеристи, които специална команда издирваше в бараките; накрая събра немските пазачи в едната страна на хола, недалеч от собствения си кабинет, където не бяха заплашени от поголовно избиване.

Майкъл, който заедно с Ноа изпълняваше службата на ординарец при Грийн, чу един от германците да се оплаква на хубав английски език на Пфайфър, който го пазеше с карабина в ръце. Човекът твърдеше, че фолксщурмоваците били на служба само от седмица, че не били сторили никакво зло на лагеристите и че есесовците, които прекарали тука няколко години и носели отговорност за всички инквизиции в концлагера, се измъкнали съвсем безнаказано и в този час навярно пиели портокалов сок в някой американски пленнически лагер. В оплакването на нещастния фолксщурмовак имаше голяма доза истина, но Пфайфър се задоволи да отговори:

— Затваряй си устата, докато не съм я запушил с крака си!

Освободените затворници имаха свой комитет, тайно създаден преди седмица за управление на лагера. Грийн повика председателя на комитета — възнисък слаб човек на около петдесет години, който говореше твърде правилно английски, но с особен акцент. Казваше се Золум и до войната бе работил в албанската дипломатическа служба. Той обясни на Грийн, че в лагера се намирал от три и половина години. Албанецът беше съвсем плешив, имаше малки черни очи и лицето му беше запазило част от нормалната си пълнота. Имаше властен вид и оказа голяма помощ на Грийн при образуване на работни команди от по-здравите лагеристи, чиято задача беше да изнесат от бараките умрелите и да съберат на едно място всички болни, като ги разделят на три групи: умиращи, в тежко положение и вън от опасност. По заповед на Грийн храна от малките запаси на ротата и от почти празните складове на лагера щеше да се дава само на ония, които се намираха в тежко състояние. Умиращите просто бяха поставени един до друг пред бараките, като им се позволяваше да се разделят спокойно с живота с утехата, че могат още веднъж да се порадват на слънчевите лъчи и да подишат свежия пролетен въздух.

Така протече първият ден и Майкъл, който виждаше как Грийн просто и спокойно започваше да въдворява ред в лагера неволно изпита огромно уважение към слабичкия и стеснителен дребен капитан с пискливия момински глас. Внезапно бе открил, че в съзнанието на Грийн и най-трудните въпроси могат да бъдат разрешени. Очевидно според капитана всичко — дори най-дълбоката поквара и най-черното отчаяние, които бяха настъпили след края на немския „златен век“ — можеше да се излекува чрез практичния разсъдък и енергията на честния човек. Наблюдавайки как капитанът дава своите кратки и смислени разпореждания на албанеца, на сержант Хулиан, на поляци и руснаци, на евреи и на немски комунисти, Майкъл схвана, че Грийн нито за миг не мисли, че върши нещо необикновено, нещо, което не би направил който и да било друг питомец от школата за офицери във Форт Бенинг.

Грийн работеше спокойно, деловито и съставяше разписание на нарядите, сякаш се намираше в ротната си канцелария в Джорджия. „Добре, че не постъпих в офицерската школа, — помисли си Майкъл. — Ако бях на мястото на Грийн, сигурно щях да се отчая и нямаше да съм годен за нищо!“. Грийн обаче не се отчайваше. Напротив, с приближаване на вечерта неговият глас, в който не се долавяше съчувствие към никого, стана още по-твърд, рязък и безстрастен.

Майкъл наблюдаваше внимателно и Ноа. Както преди, неговото лице беше замислено и изразяваше хладна сдържаност. Сякаш Ноа не искаше да се раздели с този израз, както човек не желае да се раздели с парче скъп плат, купен с последните спестявания. Ноа промени изражението си само веднъж, когато заедно с Майкъл трябваше да мине покрай групата на безнадеждните случаи. „Ето, сега ще се случи нещо“ — помисли си Майкъл, като наблюдаваше под око приятеля си. Ноа втренчи поглед в изтощените, костеливи и покрити с язви полуголи и умиращи хора и лицето му се сгърчи от болка. Но това трая само миг. Той притвори очи, избърса уста с опакото на ръката си и като впери поглед пред себе си, каза: