Ирвин Шоу - Младите лъвове

Охранена страна, недокосната и неуязвима…

Християн почувства, че устата му се сгърчва в рязка гримаса на отвращение. Вдигна бавно автомата и започна да си тананика нещо. „Още двама — реши той, — и край!“ Постепенно гримасата му се превърна в усмивка. Прицели се внимателно в по-близкия — оня, който викаше нещо. „След мъничко ще престанеш да крещиш така, приятелче!“ — помисли си Християн и сложи леко пръста на спусъка, като продължаваше да си тананика. Внезапно си спомни, че така бе тананикал и Харденбург при подобен случай там, в Африка, когато лежеше зад възвишението и се готвеше да открие огън срещу разположената на закуска английска колона… Мисълта за тази случка го развесели още повече. Тъкмо преди да натисне спусъка обаче, се сети отново, че наоколо може би има други американци, които ще чуят изстрелите, ще го открият и ще го убият. Остана за секунда така, обхванат от колебание. После тръсна глава и притвори очи. „По дяволите — реши си той, — заслужава си риска…“ — И натисна спусъка.

След втория изстрел автоматът засече. Но Християн знаеше, че е улучил единия от негодниците. Измъкна трескаво заклинения патрон и вдигна очи, обаче двамата американци бяха изчезнали. Той бе видял как единият политна, но сега на земята се търкаляше само карабината му. Тя лежеше насред пътя и цевта близо до дулото искреше, сякаш подпалена от слънчевите лъчи.

„Да — ядосано помисли Християн, — обърках цялата работа!“ Ослуша се внимателно, но по пътя и в гората беше съвсем тихо. Очевидно двамата американци бяха сами… А сега оставаше само един. Ако другият, когото бе улучил, беше още жив, сега сигурно лежеше безсилен на земята…

Така или иначе, налагаше му се да се махне оттука. Оцелелият войник щеше лесно да определи общата посока, откъдето бяха стреляли. Може би щеше да го проследи, а може би не… Християн предполагаше, че няма да се реши: в подобни случаи американците не проявяваха особено усърдие. Предпочитаха да изчакат самолетите, танковете, артилерията си. За първи път обаче тук, в тихата гора, половин час преди да се мръкне, врагът не можеше да повика ни танкове, нито артилерия. Да, оставаше само един войник с карабина. Християн беше почти убеден, че този войник няма да рискува, особено сега, когато войната свършваше и подобна постъпка би била съвсем безсмислена. „Ако раненият е вече умрял — разсъждаваше той, — другият сигурно вече бяга презглава към частта си, за да поиска подкрепление. Ако обаче войникът е само ранен, приятелят му навярно е останал при него да го пази и представлява от себе си чудесна мишена…“

При тази мисъл Християн се усмихна. „Още един — реши той, — и ще сложа край на войната!“ Огледа внимателно пътя — там дето лежеше карабината — и малкото, обрасло с храсталаци и дървета възвишение, което се издигаше пред него, облято от последните лъчи на гаснещия ден. Никакво движение, нищо подозрително…

Приведен, Християн навлезе още по-дълбоко в гората, като избягваше да се движи направо…

Майкъл разбра, че дясната му ръка е безчувствена едва когато се наведе да сложи Ноа на земята. Един куршум бе изтръгнал карабината от ръката му и сега тя го болеше така, сякаш бе ударена с чук. Зает с грижите около Ноа, той не бе усетил нищо, но сега, когато положи ранения на земята, откри, че схванатата му ръка прави положението им още по-опасно.

Ноа бе улучен в долната част на врата. Раната кървеше обилно, но той все още дишаше и поглъщаше въздух с усилие. Беше в безсъзнание. Майкъл приклекна и го превърза, но не можа да спре кръвта. Ноа лежеше по гръб, а каската му се търкаляше сред розови нискостеблени цветя. Лицето му беше добило отново някогашния си унесен вид, очите му бяха затворени, а извитите нагоре изрусени мигли придаваха на покритото му с лек мъх бледо лице предишния характерен момински израз.

Майкъл не го гледа дълго. Мозъкът му работеше с усилие. „Не мога да го оставя тука — повтаряше си той, — но не мога и да го отнеса до лагера. Ако тръгна с него, ще представляваме чудесна мишена за снайпериста.“

Над главата му изпращя клонка. Той направи движение назад, спомнил си внезапно къде се намира и каква опасност го застрашава от страна на човека, който бе стрелял срещу Ноа. Беше само някаква птица, която закрещя нещо в хладния въздух, но следващия път сигурно щеше да бъде човекът, който го дебнеше да го убие.

Майкъл се наведе. Повдигна внимателно Ноа и свали карабината от рамото му. После го погледна отново и навлезе бавно в храсталака. В продължение на секунда-две до слуха му долиташе неравномерното мъчително дишане на ранения. Колкото и печално да беше, за известно време Ноа трябваше да остане самичък.