Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Глупости — отвърна Хулиан. — Гарантирам ви, че няма никакви мини.

Седмината войници седяха приклекнали в окопите си все така мълчаливи, забили очи в земята.

— Ще имате ли нещо против да слезем да се поровим малко? — попита лейтенантът.

— Чувствайте се като у дома си — с грейнала усмивка отговори Хулиан.

„Ето, сега вече ще им каже, че всичко е шега — реши Майкъл. — Ще им даде да разберат, че са глупаци и ще ги отпрати да си вървят…“

Но Хулиан стоеше безмълвен.

— Нали ще бъдете така добри да не ни изпускате от очи, сержант? — рече лейтенантът.

— Разбира се — увери го Хулиан.

— Чудесно! Да вървим, момчета. — Лейтенантът се запромъква тромаво през храсталака надолу към реката, последван от двамата сержанти.

Майкъл се обърна към Ноа и видя, че той го наблюдава упорито, с недвусмислено предупреждение в черните си уморени очи. „Ясно е, че не иска в никакъв случай да се обадя — реши Майкъл, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Е, тоя взвод е негов и той познава хората си много по-добре от мене…“

Обърна се и погледна надолу. Загърнат в кафявия си офицерски шинел, лейтенантът се спускаше бавно по студената, кална и хлъзгава земя, като търсеше опора в редките храсти и младите дървета; двамата сержанти вървяха зад него. „Не — реши внезапно Майкъл, — не мога да позволя това да се случи. Пет пари не давам какво ще си помислят за мен!“

— Хулиан! — Той пристъпи бързо към сержанта, който наблюдаваше с вкаменено лице възвишението отвъд реката. — Хулиан, вие нямате право да постъпвате така. Не трябваше да ги пускате да отидат. Хулиан!

— Затваряйте си устата! — свирепо изсъска Хулиан. — Не ме учете какво да правя. Аз командвам тоя взвод.

— Но германците ще ги убият — настоя Майкъл, загледан в тримата мъже, които се хлъзгаха надолу по мръсния сняг.

— Какво от това? — рече Хулиан и Майкъл просто се уплаши от израза на отвращение и омраза, които прочете по неговото хубаво, с тънки устни лице на учен. — Защо най-после да не убият и някои от тия мръсници? Нали и те са войници? Трофеи, фю!

— Вие сте длъжен да ги спрете — изхриптя Майкъл. — Ако не ги спрете, ще направя донесение, кълна ви се, ще направя…

— Млъкни, Уитикър — намеси се Ноа.

— Ще направите донесение, така ли? — Хулиан не сваляше очи от отсрещния хребет. — Нима искате сам да отидете там? Искате днес да убият вас, искате да убият Акерман, Крейн, Пфайфър, така ли? Искате да убият другарите ви, за да не загинат ония тлъсти прасета от снабдителната служба? Те струват повече от вас и не бива да загинат, така ли? — Гласът на сержанта, който в началото трепереше от озлобление, изведнъж стана делови и спокоен. — Не гледайте ония трима — обърна се той към войниците. — Насочете цялото си внимание към хребета. Ще има само два-три кратки откоса и ще трябва да си отваряме очите. Не сваляйте поглед от мястото, откъдето стрелят, и веднага ми съобщете… Все още ли настоявате да ги върна, Уитикър?

— Аз… — започна Майкъл, но в същия миг се чу стрелба и той разбра, че е закъснял.

Там долу край реката кафявият офицерски шинел се свлече бавно на земята. Луис и другият сержант хукнаха да бягат, но не стигнаха далече.

— Сержант — разнесе се спокойният и безстрастен глас на Ноа, — аз видях откъде стрелят. На двадесет ярда вдясно от онова голямо дърво, точно пред ония два храста, които стърчат съвсем малко над другите… Виждате ли?

— Да — отвърна Хулиан.

— Точно там. На два-три ярда от първия храст.

— Сигурен ли сте? — попита Хулиан. — Аз не можах да забележа.

— Да, сигурен съм — потвърди Ноа.

„Боже мой — помисли си уморено Майкъл, обхванат едновременно от омраза и възхищение към Ноа, — колко много е опознало живота това момче от дните във Флорида до днес!“

— Е — обърна се Хулиан към Майкъл, — настоявате ли още да направите донесение за случая?

— Не — отвърна Майкъл. — Няма да правя никакво донесение.

— Естествено. — Хулиан го потупа приятелски по ръката. — Знаех, че не сте способен на такова нещо. — Той отиде до полския телефон и позвъни на командния пункт на ротата. Майкъл го чу как докладва точното разположение на германската картечница, която трябваше да бъде унищожена с минохвъргачки.

Наоколо отново настъпи тишина. Трудно можеше да се повярва, че само преди минута немската картечница бе раздрала тишината и убила трима души.

Майкъл се обърна и погледна Ноа. Младежът стоеше отпуснат на коляно, опрял приклада на карабината в калта и притиснал лице в цевта й.