Ирвин Шоу - Младите лъвове

Когато Ноа, Майкъл, Пфайфър и Крейн стигнаха позициите на взвода, Хулиан говореше с капитан Грийн по полския телефон, привързан с ремък на едно дърво.

— Капитане — казваше той, — всичко това никак не ми харесва. Германците са прекалено тихи. Някъде на хребета има замаскирана картечница. Да, сигурен съм. Това е всичко. Готов съм да приемам.

Гласът на Грийн прозвуча тихо в слушалката.

— Да, сър — рече Хулиан, — ще ви позвъня, когато изясня въпроса. — Той въздъхна, окачи слушалката и отново погледна през бинокъла към отвъдния бряг, като смучеше замислено устните си; в този миг Хулиан приличаше на учен, който решава трудна задача. — Капитанът нареди днес следобед да пратим разузнавателен патрул — рече той. — Хората ще трябва да излязат на открито и ако се наложи, да слязат до самата река, за да предизвикат немците да открият огън. Така ще установим мястото, откъдето стрелят, и ще унищожим немската картечница с помощта на минохвъргачки. — Хулиан вдигна бинокъла и отново разгледа безопасния на вид хребет оттатък реката. — Има ли доброволци? — неочаквано и небрежно подхвърли той.

Майкъл се огледа. Седем души бяха чули думите на Хулиан. Но всички седяха приклекнали в малките си окопи под самия хребет, обхванати от внезапен интерес към карабините си, към качеството на пръстта пред тях, към околните храсталаци. „Преди три месеца — помисли си Майкъл — сигурно щях да проявя глупостта да предложа услугите си, за да изкупя вината си. Ноа обаче ми отвори очите!“ И той се зае да разглежда краката си. Хората мълчаха като онемели.

Хулиан въздъхна тихо. Мина цяла минута, през която всеки мислеше за оня миг, когато водачът на патрула ще трябва да посрещне с гърдите си огъня на немската картечница.

— Сержант — чу се учтив глас, — имате ли нещо против да се присъединим към вас?

Майкъл вдигна очи. Лейтенантът от снабдителната служба и двамата му спътници се катереха тромаво нагоре по мокрия склон. Молбата на офицера сякаш увисна във въздуха над свитите в своите окопи войници като реплика на пийнал веселяк от унгарска оперета.

Хулиан се обърна изненадан с присвити очи.

— Сержант — обади се Крейн, — лейтенантът иде тук за трофеи, които иска да отнесе в Париж.

Някакво необяснимо изражение се появи за миг по слабото и дълго лице на Хулиан, обрасло в синкавочерна брада.

— Моля, заповядайте, лейтенант — рече той любезно и дори с нотка на раболепие, тъй неприсъщо за него. — За нас това е голяма чест.

Лейтенантът се бе задъхал от изкачването по склона. „Не е толкова здрав, колкото изглежда — реши Майкъл. — Навярно там, в тила, няма големи възможности да играе поло!“

— Чух, че фронтът бил тука — рече лейтенантът, като се улови за протегнатата ръка на Хулиан. — Вярно ли е?

— Да, сър, в известен смисъл — уклончиво отвърна сержантът. Войниците стояха мълчаливи.

— Но тук е много тихо — каза лейтенантът, като се оглеждаше с изненада. — От два часа не съм чул нито един изстрел. Сигурен ли сте?

Хулиан се засмя любезно.

— Вижте какво ще ви кажа — отвърна той с поверителен шепот. — Лично аз съм уверен, че германците са се изтеглили още преди седмица. Според мен можете спокойно да стигнете чак до Рейн, без някой да стреля по вас.

Майкъл погледна изумено към сержанта. Лицето му дишаше откровеност и детска наивност. До войната Хулиан е бил кондуктор на автобус по Пето авеню. Къде бе успял да развие такива артистични дарби?

— Чудесно — възкликна усмихнато лейтенантът. — Трябва да ви кажа, че тук е много по-спокойно, отколкото при нас. Нали така, Луис?

— Да, сър — потвърди Луис.

— При вас няма полковници, които постоянно сноват навън-навътре и не ти дават минутка покой — дружелюбно добави лейтенантът, — нито пък някой ви кара да се бръснете всяка сутрин.

— Така е, сър — съгласи се Хулиан, — никой не ни кара да се бръснем всяка сутрин.

— Чувам — рече доверително лейтенантът, като погледна към реката, — че там долу може да се намерят хубави германски трофеи.

— О да, сър, сигурно. Там долу е пълно с каски, „Люгери“ и скъпи фотокамери.

„Започва вече да прекалява — каза си Майкъл, — наистина прекалява. — Той погледна към лейтенанта, за да види какво впечатление са му направили думите на Хулиан, но по неговото румено лице се четеше само неприкрита алчност. — Боже мой, кой е имал дързостта да му даде офицерски чин?“

— Луис, Стив — рече лейтенантът, — да идем да видим какво става там долу.

— Почакайте за момент, лейтенант — с колебание каза Луис, — попитайте най-напред дали няма мини.