Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Битката за Ардените“ — така наричаха сега това сражение в списанието „Старс енд Страйпс“. Много хора бяха загинали тогава, ужасна угроза бе надвиснала над Лиеж и Антверпен, а вестниците пишеха за блестящата съпротива, която армията е оказала на настъпващите немци, и поместваха някои критични дописки за Монтгомъри. Сега той не олицетворяваше вече англо-американското приятелство както на четвърти юли, когато бе закачил „Сребърната звезда“ върху гърдите на Ноа… „Битката за Ардените“ беше донесла на Ноа още една бронзова звезда, приближавайки го с още пет точки към уволнението… Той само си спомняше как Ноа стоеше над него и говореше с рязък, неприятен глас: „Пет пари не давам, че си уморен, копай още две стъпки!“, както и бързо въртящите се, гърмящи вериги на танка над калната му каска.

Майкъл погледна към приятеля си. Ноа спеше седнал, прислонил глава на каменната ограда. Лицето му добиваше младежки израз само по време на сън. Русата му брадица изглеждаше съвсем рядка в сравнение с гъстата черна четина на Майкъл, която му придаваше образ на скитник по пътищата между Ванкувър и Маями. Очите на Ноа, които обикновено гледаха с мрачното упорство на човек, опознал света, сега бяха затворени. Майкъл за първи път забеляза, че приятелят му има меки, завити нагоре ресници с изрусени краища — нещо, което придаваше на горната част на лицето му особено нежен вид. Той неочаквано изпита прилив на признателност и съчувствие към този спящ младеж, закътан в тежкия мръсен шинел и опрял облечените си във вълнени ръкавици ръце на цевта на карабината… Загледан в спящия Ноа, Майкъл изведнъж разбра колко усилия трябва да полага този нежен юноша, за да поддържа своята спокойна самоувереност, да взема подходящи и рисковани решения като опитен войник, да воюва смело и същевременно благоразумно, като спазва всички военни разпоредби, за да остане жив в тия дни, когато смъртта така безжалостно коси хората на фронта. Изрусените краища на миглите на това обезобразено от юмруци лице трепнаха леко и Майкъл неволно си представи с какво умиление и скръб Хоуп е наблюдавала тия момински клепки на мъжа си след неговите ръкопашни битки в ротата. На колко години беше Ноа? Двадесет и две, двадесет и четири? Съпруг, баща и войник… Той бе имал двама приятели, но и двамата бяха загинали… Да, Ноа имаше нужда от приятели така, както другите се нуждаят от въздух. И ето сега, забравил собствените си страдания, той се мъчеше отчаяно да спаси живота на несръчния стареещ войник на име Уитикър, който, изоставен на собствената си съдба и лишен от опитност, сигурно би стъпил на мина, би се изложил на куршумите на немски снайперист или поради ленивостта си би станал жертва на немския танк в плиткия окоп… — Бифтеци и червено калифорнийско вино за негова сметка веднага след като прехвърлят пропастта, в която животът приличаше на халюцинация; да, още първата вечер след края на войната… Това изглеждаше невероятно, и все пак трябваше да стане… Майкъл притвори очи, обхванат от чувство за някаква огромна и мъчителна отговорност.

Откъм играчите на зарове долетяха възгласи: „Залагам хиляда франка!… На девет!“

Майкъл отвори очи, стана тихо и с карабина в ръка се приближи до играчите.

Заровете се намираха в Пфайфър, комуто очевидно вървеше. В ръката му имаше пачка смачкани банкноти. Лейтенантът от снабдителната служба не вземаше участие в играта, но сержантите играеха. Той беше облечен в хубав офицерски шинел от тъмен плат на светли райета. През последния си престой в Ню Йорк Майкъл бе виждал такъв шинел на витрината на „Абъркромби и Фич“. И тримата носеха обуща на парашутисти, макар да беше ясно, че никой от тях не е скачал от нещо по-високо от трикрако столче в бар. И тримата бяха едри, високи мъже, гладко обръснати, свежи и добре облечени; в сравнение с тях брадатите пехотинци приличаха на разпуснати и жалки представители на по-низша раса.

Гостите от тила говореха високо и уверено, а техните енергични движения контрастираха рязко на държането на уморените и мълчаливи войници, които се бяха откъснали за няколко часа от предните позиции, за да хапнат топла храна за първи път от три дена насам.

„Ако съставят елитен полк, който трябва да превземе градове, да отбранява предмостови укрепления и да отблъсква танкове, сигурно най-напред ще изберат тия трима хубави и жизнерадостни мъже“ — помисли си Майкъл. В армията обаче тези въпроси се решаваха малко по-иначе. Тримата самодоволни и уверени в себе си здравеняци служеха в удобни канцеларии на петдесет мили от предните позиции, пишеха формуляри на машини и от време на време хвърляха въглища в нагрятата до червено печка по средата на стаята. Майкъл си спомни думите, с които сержант Хулиан от втори взвод винаги приветстваше новите попълнения. „Ех — казваше той, — защо в пехотата постоянно пращат такива загубеняци? Защо в тила винаги попадат атлети от тежка категория, тласкачи на гюлле и футболисти от националния отбор на Щатите? Кажете, момчета, има ли сред вас някой да тежи повече от сто и трийсет фунта?“ Разбира се, това беше преувеличение, но Хулиан знаеше, че с подобни изказвания ще разсмее новодошлите и ще спечели симпатиите им. И все пак в неговите думи имаше доза горчива истина.