Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Точно така, лейтенант — потвърдиха войниците.

— Бъдете спокоен, няма да го отминете — добави Крейн.

Очевидно лейтенантът реши, че му се подиграват и се обърна към Майкъл, който през цялото време бе мълчал:

— Слушайте, можете ли да ни обясните как да стигнем до фронтовите линии?

— Как да ви кажа… — започна Майкъл.

— Вървете право нататък, лейтенант — обади се отново Крейн. — След около миля и половина пътят се изкачва по малък горист хълм. От билото му ще видите една река. Това е фронтът.

— Вярно ли е? — недоверчиво попита лейтенантът.

— Да, сър — потвърди Майкъл.

— Добре! — Лейтенантът се обърна към един от сержантите: — Луис, джипът остава тука. Ще походим пеша. Направи каквото трябва, за да не го задигнат.

— Слушам, сър. — Луис отиде при джипа, вдигна капака, извади ротора от разпределителя и скъса няколко проводника. Лейтенантът също се приближи до колата, измъкна една празна офицерска чанта и я преметна през рамо.

— Майк — извика Ноа и помаха с ръка, — хайде, време е да се връщаме.

Майкъл кимна глава. Беше почти решил да каже на лейтенанта да се махне оттука и да се прибере в своята учебна канцелария край топлата печка, но се разколеба. Забърза и скоро настигна Ноа, който влачеше крака по калното шосе към позицията на ротата на миля и половина оттука.

Взводът на Майкъл беше разположен тъкмо под седловината, от която се откриваше широк поглед към реката. Гребенът на хълма беше обрасъл така гъсто с млади дръвчета и храсталаци, че дори сега, когато нямаше листа, представляваше надеждно прикритие и войниците можеха да се движат в безопасност. От върха се виждаше мокрият, на места обрасъл склон, който в подножието преминаваше в тясна поляна, граничеща с реката, а отвъд нея се издигаше друг подобен хълм. Зад него се намираха германците. Над зимния пейзаж тегнеше безмълвие. Тъмният и мътен порой на реката се носеше между скованите в лед брегове. Тук-таме във водата гниеха стволове на дървета, около които маслиненозелените води образуваха малки водовъртежи. Срещуположните хълмове, покрити с мръсни петна сняг, тънеха в мълчание. Нощем понякога избухваха краткотрайни ожесточени престрелки, но през деня откритата местност ограничаваше действията на патрулите и между воюващите се бе установило своеобразно негласно примирие. Разстоянието между позициите на противниците беше около хиляда и двеста ярда — така поне беше отбелязано на картите в онова отдалечено и безопасно място, което се наричаше щаб на дивизията.

Взводът на Майкъл се намираше тук вече от две седмици и ако не се смятаха редките нощни престрелки (последната беше преди три нощи), противникът с нищо не издаваше присъствието си. Майкъл допускаше дори, че германците са се вдигнали и прибрали в родните си домове.

Но Хулиан не мислеше така. Той просто подушваше немците. Някои хора познават оригиналните творби на холандските майстори просто по мириса на боите, други още след първата глътка заявяват, че дадено вино е от реколта 1937 година и назовават името на малка площ с лозя близо до Дижон; „специалността“ на Хулиан бяха немците. Хулиан имаше тясно, интелигентно лице с високо чело като на ирландски учен лице, което напомняше съвипускниците на Джойс 67 67 Джеймс Джойс (1882–1941) — английски писател, ирландец по произход. в Дъблинския университет. Той се взираше дълго през храсталаците към насрещния хребет, клатеше глава и повтаряше уморено:

— Там някъде има картечно гнездо. Таят се и ни чакат да минем в атака.

Досега това не беше от особено значение. Взводът не мърдаше от мястото си, реката представляваше сериозно препятствие за патрули и картечницата — ако наистина беше там — не можеше да стигне скритите зад възвишението войници. Ако германците имаха минохвъргачки, очевидно не искаха още да издадат присъствието им. Но както бе съобщено, привечер една пионерска рота трябваше да се опита да построи понтонен мост през реката, която тук беше около петдесет ярда широка, а ротата на Майкъл трябваше да се прехвърли на другия бряг, за да влезе в допир с немците на противоположния хълм. След това, на следната сутрин, втора рота щеше да прехвърли реката, за да настъпи по отворения вече път… В щаба на дивизията този план сигурно изглеждаше много добър. Но той не се харесваше никак на Хулиан, който се взираше през бинокъла си в тъмната река със заледени брегове и в безмълвния склон на отвъдната страна, покрит с храсти и петна сняг.