Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Благодаря, сър — рече Ноа. — Благодаря ви и за разрешението да използвам джипа.

— Добре, добре — каза Грийн и се наведе над донесението, върху което работеше при появата на подчинения си.

Ноа огледа разстроено стаята, после внезапно се приближи до вратата и излезе. Майкъл стана. След завръщането си Ноа дори не го беше погледнал. Майкъл го последва вън в студената мрачна нощ. Той по-скоро усети, отколкото видя Ноа, облегнат на стената на къщата; шинелът му шумолеше леко под порива на вятъра.

— Ноа…

— Да? — Равен, безстрастен и отпаднал, гласът на Ноа не издаваше никакви чувства. — Майкъл…

Двамата стояха така, мълчаливи, загледани в ярките припламвания на хоризонта, където грохотът на оръдията напомняше нощна смяна в завод.

— Изглеждаше добре — рече тихо Ноа. — Поне на лицето му не личеше нищо. При това тая сутрин поискал да го обръснат. Ранен е в гърба. Докторът ме предупреди, че може да се държи странно, но когато ме видя, веднага ме позна. Усмихна ми се и после заплака… Той плака веднъж преди, когато ме раниха…

— Зная — каза Майкъл, — ти вече ми разправи.

— Зададе ми най-различни въпроси: как са ме лекували в болницата, дали съм получил отпуск след оздравяването, бил ли съм в Париж, имам ли нови снимки от сина си. Показах му картичката, която получих от Хоуп преди месец — оная, на която е снет на моравата, а Джони ми заяви, че бил чудесно дете и никак не приличал на мене. После ми съобщи, че получил писмо от майка си. Относно къщата в техния град, която се дава под наем за четиридесет долара, всичко било уредено. При това майка му знаела къде може да се намери хубав хладилник на старо… Лошото обаче е, че Джони може да движи само главата си. От раменете надолу е съвсем парализиран.

Двамата замълчаха, загледани в припламванията на оръдията и заслушани в неравния тътнеж, който ноемврийският вятър донасяше до тях.

— Болницата е претъпкана — продължи след малко Ноа. — До него лежи някакъв лейтенант от Кентъки. Мина му откъснала стъпалата. Но човекът е много доволен. Дошло му до гуша да си подлага главата на куршумите пред всяка височинка във Франция и Германия.

Отново настъпи тишина.

— През целия си живот съм имал само двама приятели — рече Ноа: — Двама истински приятели. Единият се казваше Роджър Кенън. Той си имаше любима песничка: „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но, мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи’“ — Ноа зашляпа бавно в студената кал, като отриваше гръб в стената — Убиха го във Филипините. Другият ми приятел е Джони Бърнекер. Мнозина имат с дузини приятели. Сближават се леко и поддържат връзките си. Аз не мога. Това е слабост, която съзнавам добре. У мене няма нищо, което би привлякло хората.

В далечината блесна силна светлина, някъде избухна пожар и освети тъмната околност. Беше необичайно да се види такава ослепителна светлина на предните линии, където съотечествениците ти са способни да открият по теб огън само ако драснеш клечка кибрит, която би издала собствените им позиции.

— Седях така и държах ръката на Джони — с равен глас продължи Ноа. — После, след петнадесетина минути, забелязах, че започва да ме гледа особено странно. „Махай се оттука — внезапно рече той, — няма да ти позволя да ме убиеш.“ Опитах се да го успокоя, но се разкрещя, че са ме пратили да го ликвидирам, че съм напуснал ротата, когато бил здрав и можел сам да се грижи за себе си, а сега, когато е парализиран, съм дошъл тайно да го удуша. Каза, че знаел всичко за мене, че ме следял от самото начало, че съм го изоставил, когато имал нужда от мен, и сега съм искал да го убия. После започна да крещи, че съм имал нож. Другият ранен също се разкрещя и просто не можах да ги усмиря. Накрая дойде лекар и ме накара да си отида. Когато излизах от палатката, чух, че Джони вика да не ме пускат с нож близо до него.

Ноа млъкна. Майкъл продължаваше да наблюдава пожара, навярно гореше някаква ферма. Представяше си как там, в тъмнината, огънят поглъща пухени дюшеци, ленени покривки, съдини, албуми с фотографии, кухненски маси, чаши за бира и неизбежния том „Mein Kampf“ на Хитлер.

— Докторът беше много любезен — подхвана отново Ноа. — Възрастен човек от Тъксън. Каза ми, че до войната работел в клиника за гръдоболни. Обясни ми какъв е случаят с Джони и ме посъветва да не вземам присърце думите му. Гръбнакът на Джони бил счупен и нервната му система започнала да се разрушава. Според доктора нищо не можело да го спаси. Да, нервната му система започнала да се разрушава — повтори Ноа, сякаш омагьосан от тия думи — и щяла съвсем да рухне, преди да умре. Случай на параноя, обясни докторът. За един ден този здрав младеж се бе превърнал в прогресивен параноик. Мания за величие и мания за преследване. Щял да живее още два-три дена и щял да умре съвсем побъркан… Ето защо не смятат изобщо за нужно да го пращат в болница в тила. Преди да си тръгна, надникнах в палатката с надежда, че е поутихнал. Докторът ми бе казал, че това е вероятно. Но когато ме видя, Джони пак се разкрещя, че съм искал да го убия…