Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Разбрано — побърза да каже Ноа. — Обещавам ви. — Той тръгна към вратата, но се спря. — Капитане…

— Да?

— Тежко ли е ранен?

— Много тежко, Ноа — въздъхна Грийн. — Много, много тежко.

Ноа се помъчи да си придаде студен израз и излезе. След минута джипът тръгна, лъхтейки в калта като моторна лодка.

— Уитикър — обърна се Грийн към Майкъл, — вие можете да останете тука, докато той се върне.

— Благодаря, сър — рече Майкъл.

Грийн го погледна остро.

— Какъв войник излезе от вас, Уитикър? — попита той.

— Съвсем жалък, сър — отвърна Майкъл, след като помисли малко.

Грийн се усмихна леко. В този миг той приличаше поразително на наведен над тезгяха продавач след тежък работен ден срещу Бъдни вечер.

— Ще имам това пред вид — рече Грийн. После запали цигара, отиде до вратата и я отвори. Силуетът му се очерта на фона на сивия и безцветен есенен пейзаж. През отворената врата долетя затихващото бръмчене на джипа.

— Ех — продума Грийн, — не биваше да го пускам! Не е хубаво войниците да гледат как умират техните приятели.

Капитанът затвори вратата, върна се на предишното си място и седна до масата. Телефонът иззвъня и той вдигна уморено слушалката. Майкъл разпозна резкия глас на командира на дружината.

— Не, сър — отвърна Грийн с такъв тон, сякаш всеки миг щеше да заспи. — На моя участък не е имало стрелба с карабини и картечници от седем часа насам. Да, ще докладвам. — Той закачи слушалката и остана така, мълчалив, загледан в колелцата дим от цигарата, които се извиваха нагоре пред картата на стената.

Ноа се върна късно през нощта. Денят беше минал спокойно и дори не бяха излизали патрули. Над главите им продължаваха да прелитат снаряди, но това сякаш не засягаше войниците от трета рота, които от време на време отиваха в командния пост, за да докладват на капитан Грийн. Майкъл през целия ден дрема в ъгъла, като си мислеше за тая нова за него мудна и спокойна война, така различна от непрекъснатите сражения в Нормандия и стремителното преследване на противника след пробива. „Животът тука тече бавно под акомпанимента на съвсем друга музика — мислеше си той сънливо. — Главната грижа тук на войника е да се стопли и нахрани.“ А главната грижа на капитан Грийн през този ден беше растящият брой заболели от окопен ревматизъм в неговата част.

Майкъл си спомни ужасната суетня, която беше видял на фронта; непрестанното движение на хора и машини, хилядите преуморени войници и офицери, всичките тия джипове, камиони и железопътни вагони, които непрекъснато сновяха по пътищата, сякаш само за да осигурят съществуването на тая шепа нещастни, полузаспали и лениви войници, окопани тук, в този забравен участък от фронта. „Навсякъде в армията — помисли си Майкъл, спомняйки си как Грийн настояваше за четиридесет души попълнения — за всяка работа има по двама-трима души; в складовете, в канцелариите, в службите по организация на отдих и развлечения, в болниците, в обозите… Само тука, в непосредствена близост с противника, няма достатъчно хора. Само тука, през тия сиви есенни дни, във влажните окопи живеят хора, които сякаш са представители на обезкървена и изтощена нация от просяци. Една трета от населението — спомни си той смътно някаква реч на президента на Щатите — живее в мизерни условия и се храни зле… И войниците, които живеят тука, в тия окопи, са, изглежда, представители именно на тая нещастна третина от американския народ…“

Майкъл чу бръмченето на джипа, който се връщаше в непрогледната нощ. Прозорците бяха затъмнени с одеяла, пред вратата също беше окачено одеяло. На прага застана Ноа, зад когото се показа Беренсън. Одеялото се разлюля леко и в осветената от електрическия фенер стая нахлу студен нощен въздух.

Ноа затвори вратата и се облегна уморено на стената. Грийн вдигна към него очи.

— Е — рече меко капитанът, — видяхте ли го, Ноа?

— Да, видях го — отвърна Ноа с изтощен и пресипнал глас.

— Къде го намерихте?

— В полевата болница.

— Смятат ли да го евакуират в тила?

— Не, сър — продума Ноа. — Няма да го евакуират в тила.

Беренсън изтрополи до ъгъла и извади от раницата си една суха дажба. Разкъса рязко картона и хартията и захруска шумно твърдите сухари.

— Жив ли е още? — попита Грийн тихо и колебливо.

— Да, сър, все още е жив.

Грийн въздъхна, виждайки, че Ноа няма желание да говори повече.

— Не бива така да го изживявате — рече той. — Утре сутринта ще ви пратя с Уитикър във втори взвод. Опитайте се да си починете добре тая нощ.