Ирвин Шоу - Младите лъвове

Джипът спря пред щаба на зоналната съобщителна служба.

— Слезте тука, лейтенант — каза свещеникът, — влезте вътре и поискайте да ви препратят във вашата група, независимо къде се намира в момента. Бъдете настойчив и не се колебайте да надигнете глас. Ако не получите резултат, почакайте ме тука. След петнадесет минути ще се върна и ще ги заплаша, че ако не ви уредят въпроса, ще пиша чак до Вашингтон.

О’Брайън слезе. При жалкия вид на сградата той доби объркан и уплашен израз, явно загубил вяра в годността на армейския транспортен апарат.

— Може дори да направим нещо още по-хубаво — добави свещеникът. — През два квартала оттук отминахме едно кафене. Вие сте мокър и измръзнал. Идете в кафенето и изпийте един двоен коняк, за да се успокоите. Аз ще ви намеря там. Да, спомних си как се казва… „Aux bons amis.“ 66 66 За добри другари (фр.).

— Благодаря — неуверено рече О’Брайън, — но ако ви е все едно, ще ви почакам тука.

Свещеникът погледна над рамото на Ноа към лейтенанта. После бръкна в джоба си и извади банкнота от петстотин франка.

— Вземете каза той и я подаде на летеца. — Забравих, че отдавна не сте получавали заплата.

О’Брайън взе парите със смутена усмивка.

— Благодаря ви — рече той, — благодаря. — После помаха с ръка и тръгна назад към кафенето.

— А сега — отривисто рече свещеникът и подкара джипа — трябва да отведа тия двама престъпници по-далеч от военната полиция.

— Какво, какво? — глупаво пробъбри Майкъл.

— Тия двама войници, които се намират в самоотлъчка — добави свещеникът, — това е съвсем ясно написано на лицата ви. Хайде, момче, изтрий предното стъкло, че нищо не се вижда.

Майкъл и Ноа се ухилиха и колата се понесе из мрачния старинен град. По пътя си отминаха шест военни патрула, единият от които дори козирува на плъзгащия се по мокрите улици джип. Майкъл с важен израз отвърна на поздрава.

Майкъл откри, че колкото повече се приближават към фронта, толкова хората стават по-любезни. След известно време чуха артилерийски грохот, който се носеше все по-отчетливо над есенната немска равнина. Тук всеки сякаш се стараеше да говори по-тихо, да бъде по-внимателен с другите, всеки се радваше да те нахрани, да те подслони за нощта, да сподели виното си с тебе, да ти покаже фотографията на жена си и любезно да поиска снимка на семейството ти. Попаднал веднъж в тази зона на непрестанен трясък, човек сякаш се отърсваше от егоизма, раздразнителността, недоверчивостта и лошите маниери на двадесетия век, които до този миг са съставлявали част от живота му и са били смятани за естествени елементи от поведението на целия човешки род.

По пътя всички с удоволствие ги вземаха в колите си. Един лейтенант от погребалната служба делово им обясни как неговата команда претърсва джобовете на убитите и разпределя събраните вещи в две купчини. В едната купчина — писма от близки, джобни библии и награди, които се изпращаха на опечаленото семейство. Във втората — обичайните за войника предмети: зарчета, карти, презервативи, снимки на голи жени и откровени писма на млади англичанки, изпъстрени със спомени за прекрасните нощи, прекарани из благоуханните копи сено край Солсбъри или на Чарлс Стрийт в Лондон — вещи, които се унищожаваха, за да не осквернят паметта на загиналите герои. Лейтенантът, който до войната бил продавач в отдела за дамски обувки в универсалния магазин „Магнин“ в Сан Франциско, им описа също трудностите, с които трябвало да се справят неговите помощници при събиране и разпознаване останките на хора, разкъсани на части от оръдията на модерната война.

— Ще ви дам един съвет, момчета — рече лейтенантът от погребалната служба. — Носете отличителните си знаци в джобчето за часовник. При експлозии главата често се отделя от трупа и верижката с отличителния знак хвръква бог знае къде. Но в девет случая от десет панталоните остават на мястото си и ние лесно ще намерим знака.

— Благодаря — рече Майкъл.

По-късно в колата си ги взе един капитан от военната полиция, който веднага разбра, че се намират в самоотлъчка и им предложи да ги назначи в своята рота, като обеща да уреди всички формалности.

Случи им се дори да минат известен път в колата на един генерал-майор; чиято дивизия била изтеглена в тила на петдневна почивка. Генералът имаше ниско подстригана коса и завидно коремче, а цветът на добродушно-бащинското му лице беше такъв, сякаш той току-що излизаше от родилната камера за бебета, където температурата е близка до тая на човешкото тяло. Въпросите му бяха любезни, но хитри.