Ирвин Шоу - Младите лъвове

Ноа даде на свещеника адреса на Плаумън във Върмонт, който щеше да препрати снимката на Хоуп. Божият служител грижливо го записа в тефтерче в черна кожена подвързия с кръст върху корицата.

— Не се безпокойте за мене — рече Майкъл, който не искаше майка му и баща му да видят в такова състояние сина си, слаб и измъчен, в неподходяща по размери униформа, застанал под дъжда на пътя пред това гробище, където почиваха десет млади французи. — Не бих искал да ви създавам излишни затруднения, сър.

— Глупости, драги — възрази свещеникът. — Все трябва да има някой, който ще се зарадва да ви види на снимка. Няма да повярвате колко топли писма получавам от хората, на които пращам такива снимки. Вие сте симпатичен, дори хубав младеж и сигурно има някоя девойка, която ще се радва да постави снимката ви на нощната си масичка.

Майкъл помисли малко.

— Госпожица Маргарет Фримантл — рече той. — Ню Йорк, Десета улица, номер двадесет и шест. Да, мисля, че тъкмо това липсва на нотната й масичка.

Докато свещеникът записваше адреса в бележника си, Майкъл си представи как Маргарет ще получи в своята тиха и уютна квартира снимката заедно с писъмце от божия служител. „Може би сега вече ще ми пише… — каза си той. — Всъщност какво би могла да ми пише и какво бих й отговорил, ей богу, не зная. Може би: обичам те. Привети от Франция. Доскорошна среща след милион години. И после подпис: твой взаимозаменим и любим Майкъл Уитикър, военноотчетна специалност номер 745. Тая снимка е направена под проливен дъжд пред гроба на Пиер Сорел, ne 1921, mort 1940. Прекарваме чудесно, бих искал ти да…“

Тримата седнаха отново в джипа и свещеникът подкара предпазливо машината по тесния хлъзгав път, набразден от танкови вериги и колелата на хиляди военни камиони.

— Върмонт? — обърна се любезно свещеникът към Ноа. — Твърде скучно място за млади хора като вас, а?

— Аз няма да живея там след войната — обясни Ноа. — Смятам да се заселя в Айова.

— Защо не дойдете в Тексас? — гостоприемно предложи свещеникът. — Там има място за всеки енергичен човек. Имате ли близки в Айова?

— Да — кимна Ноа. — Един мой приятел, Джони Бърнекер. Майка му вече е намерила къща за четиридесет долара на месец, а чичо му има вестник и е обещал да ме вземе в редакцията веднага щом се върнем. Всичко е уредено.

— Журналист, а? — рече многозначително свещеникът. — Виж, това е хубаво нещо и носи купища пари.

— Не. Тоя вестник излиза веднъж седмично и има само осем хиляди и двеста тираж.

— Нищо, за начало не е никак лошо — каза любезно свещеникът. — Трамплин за по-сериозни постижения в големия град.

— На мен не ми е нужен трамплин — рече тихо Ноа. — Аз не желая да живея в голям град и не се стремя към кариера. Искам просто да се заселя в някое градче в Айова и да остана там до края на живота си заедно с жена си, сина си и моя приятел Джони Бърнекер.

— Този живот скоро ще ви омръзне — забеляза свещеникът. — Сега, след като сте видели толкова свят, ежедневието в малкото градче ще ви се стори съвсем скучно.

— Не — отвърна твърдо Ноа и отново задвижи енергично ръчната стъклочистачка. — Такъв живот няма никога да ми стане скучен.

— Виждам, че двамата с вас сме съвсем различни хора — засмя се свещеникът. — Аз съм се родил в малък град, които вече ми е дошъл до гуша. Впрочем, да ви кажа откровено, едва ли има някой да ме чака с особено нетърпение вкъщи. Деца нямам, а когато войната почна и реших, че трябва да постъпя във войската, жена ми каза: „Аштън, избирай: или служба като военен свещеник, или жена си. Аз не смятам да стоя пет години като кукувица вкъщи, докато ти пътуваш по целия свят свободен като птица и се забавляваш с какви ли не жени. Не, Аштън, не се мъчи да ме баламосваш.“ Опитах се да я убедя, че греши, но тя е упорита жена. Готов съм да се обзаложа, че в деня, в който се върна, ще заведе дело за развод. Не, не ми беше никак лесно да се реша. Но в края на краищата — въздъхна той философски — положението ми не се оказа толкова плачевно. В Дванадесета болница има една много мила сестричка, която ми помогна да разсея мъката си. — При тия думи свещеникът се усмихна. — Сестричката и снимките така ме увличат, че почти не ми остава време да мисля за съпругата си. Докато имам жена, която е способна да ме утешава в часове на скръб, и достатъчно филми за моите снимки, мога да гледам смело съдбата в очите…

— Откъде вземате толкова фотоматериали? — попита Майкъл. Свещеникът им беше казал, че прави непрекъснато снимки, а от военните магазини човек не можеше да вземе повече от един филм на месец.