Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да — отвърна Майкъл и го улови за ръката. Под тънката материя на мушамата тая ръка му се стори необикновено слаба и крехка. — Трябва само да взема котелката си. Ела с мене.

— Да вървим — усмихна се печално Ноа и двамата се отправиха към палатката на Майкъл. — Сержантът произнесе чудесна реч, нали?

— Да, чудесна за повишаване на бойния дух — съгласи се Майкъл.

— След тая реч, просто изпитвам желание да унищожа саморъчно преди вечеря цяло немско картечно гнездо.

Ноа се усмихна леко.

— Нашата армия е пълна с хора, които обичат да произнасят речи — каза той тихо.

— Какво непреодолимо изкушение! — рече Майкъл. — Петстотин души в строя, от които никой няма право да напусне мястото си или да възрази нещо. При такива условия и аз не бих устоял на изкушението.

— И какво би казал на негово място? — попита Ноа.

Майкъл помисли за миг.

— Господ да ни е на помощ — рече той след малко. — Да, бих казал — господи, помогни на всички живи — мъже, жени, деца.

Той се мушна в палатката и след момент излезе с котелката в ръка.

Двамата се отправиха бавно към дългата опашка, която се бе образувала пред стола.

Когато Ноа свали мушамата си, Майкъл забеляза над джоба на куртката му „Сребърната звезда“ и отново почувства остро угризение на съвестта. „Сигурно не са му я дали, задето го е прегазило такси — помисли си той. — Да, малкият Ноа Акерман, който започна военната си служба с мен и който имаше толкова причини да напусне армията, въпреки всичко остана…“

— Окачи ми я лично генерал Монтгомъри — обясни Ноа, като забеляза, че Майкъл гледа медала му. — В Нормандия. На мен и на един мой приятел, Джони Бърнекер. Изпратиха ни в склада да си изберем нови униформи. Присъстваха и Патън, и Айзенхауер. В щаба на дивизията имаше един чудесен човек — началникът на разузнаването — и той уреди всичко. Беше на четвърти юли. Нещо като проява на англо-американското приятелство — усмихна се Ноа. — Генерал Монтгомъри благоволи лично да ми връчи звездата… В края на краищата тя ме приближава с пет точки към уволнение и запас.

Седнаха до маса, около която имаше вече други войници, и се нахвърлиха лакомо на подгретите консерви от кълцано месо със зеленчук, последвано от рядко кафе.

— Как не ги е срам — обади се от другия край на масата Кринек — да лишават цивилните от най-хубавите късчета месо заради армията?

Никой не се засмя на старата шега, която бе служила на Кринек за тема на разговор още в Луизиана, Фериана и Палермо…

Майкъл ядеше с истински апетит. Двамата с Ноа си разправиха онова, което се бе случило през годините, които отделяха Флорида от лагера за попълване на бойните части. Майкъл разгледа внимателно снимката на сина на италианеца.

— Това са дванадесет точки — рече Ноа и след момент добави: — Момчето има вече седем зъба! — После разказа на Майкъл за смъртта на Каули, Донъли и Рикит, както и за провала на капитан Коукли. Майкъл изпита истинска скръб за старата рота, която с такава радост беше напуснал във Флорида.

Ноа се беше променил много. Сега изглеждаше съвсем спокоен. Макар че бе отслабнал и кашляше силно, от него се излъчваше някаква уравновесеност, мъдра и улегнала зрелост и на Майкъл почна да се струва, че евреинът е по-възрастен от него. Ноа говореше спокойно, без огорчение и от някогашния му буен, едва сдържан гняв не бе останало нито следа. „Ако оцелее след края на войната — каза си Майкъл, — ще бъде по-добре подготвен за живота от мене.“

Двамата измиха приборите си, запалиха с наслада цигари от дажбата си и тръгнаха в тъмнината към палатката на Ноа, съпроводени от мелодичното подрънкване на котелките, които висяха на кръста им.

В лагера прожектираха цветния филм „Момичето от корицата“ с участието на Рита Хейуърт и всичките войници от палатката на Ноа отидоха да го видят, привлечени от заглавието. Двамата приятели седнаха на леглото на Ноа, като пухкаха цигарите си и наблюдаваха как сипкавият дим се вие плавно през студения въздух към тавана.

— Утре се махам оттука — рече Ноа.

— Така ли? — възкликна Майкъл, обхванат от внезапна скръб, и си помисли, че армията постъпва много несправедливо, като събира двама приятели, за да ги раздели отново само след дванадесет часа. В списъка ли си?

— Не — продума тихо Ноа. — Просто се махам.

Майкъл замислено смукна от цигарата си.

— Самоволна отлъчка?

— Да.

„Боже мой — помисли си Майкъл, като си спомни, че Ноа вече бе лежал в затвора, — нима не му дойде до гуша?“