Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Знаеш ли, че този кучи син е перуанец? — прошепна някой зад Майкъл. — Да, чух нещичко за него. Можете ли да си представите: не е дори гражданин на Съединените щати, а си позволява да ни говори така!

Майкъл погледна сержанта с увеличен интерес. Той действително беше мургав и приличаше на чужденец. Майкъл за първи път виждаше перуанец и му се стори забавно, че стои под дъжда на френска земя и слуша наставленията на един перуанец сержант, бивш балетен майстор. „Демокрация — помисли си той, — твоите пътища са незнайни!“

— Аз отдавна се занимавам с попълване на бойните части — продължаваше сержантът. — В тоя лагер през ръцете ми са минали петдесет хиляди, може би седемдесет хиляди войници и зная какво се върти в ума ви. Вие четете вестници, слушате речи и всички повтарят: „Ах, нашите храбри войници, нашите герои в защитна униформа!“ И вие си мислите, че щом сте герои, можете, дявол го взел, да си позволите всичко: да ходите самоволно в Париж, да се напивате и срещу петстотин франка да хванете трипер от някоя френска проститутка, чиято пиаца се намира пред клуба на Червения кръст. Но чуйте какво ще ви кажа, момчета. Забравете онова, което сте чели във вестниците. То е писано за цивилните, а не за вас. За ония, които изкарват по четири долара на час в авиационните заводи, за отговорниците в гражданската противовъздушна отбрана, който се изтягат там някъде в Минеаполис с чаша вино в ръка, прегърнали нежната съпруга на някой пехотинец. Вие не сте герои, момчета. Вие сте добитък за клане. И тъкмо затова сте изпратени тука. Вие на никого не сте нужни. Вие не умеете да пишете на машина, не можете да поправяте радиоапарати или да събирате колони с цифри. Вас никой не ви иска в канцелариите, никой изобщо не ви иска там, в Съединените щати. Вие сте утайката на армията. Това ми е добре известно, макар че не чета вестници. Там, във Вашингтон, са си отдъхнали облекчено, когато са ви натоварили на парахода, и никой пет пари не дава дали ще се върнете у дома си, или не. Вие сте — попълнения! А в армията няма нищо по-жалко от попълненията освен, разбира се, от следващите групи попълнения. Всеки ден погребват по хиляди такива като вас, а хора като мен преглеждат списъците и пращат на фронта нови хиляди като вас. Ето как стоят работите в тоя лагер, момчета, и аз ви разправям всичко това, защото е във ваш интерес да знаете къде се намирате и какво представлявате. Днес в лагера има много нови войници, чиито устни са още влажни от бира, и аз искам да им кажа откровено: избийте от главите си всякаква мисъл за Париж, момчета, защото няма нищо да излезе от нея. Идете си в палатките, почистете грижливо карабините и напишете последните си разпореждания до вашите близки вкъщи. И така, забравете за Париж, момчета. Върнете се тука през петдесета година. Може би тогава редниците ще имат право да влизат в Париж.

Войниците стояха неподвижни, в пълно мълчание. Сержантът се спря пред строя и разтегна уста в мрачна усмивка; по лицето му под меката, обвита с целофан офицерска шапка се появиха дълбоки, сякаш изрязани с бръснач бръчки.

— Благодаря за вниманието, момчета — рече сержантът. — Сега вече всички знаем къде се намираме. Свободно!

Той се обърна и тръгна с енергична крачка надолу по уличката между помещенията. Войниците побързаха да напуснат местата си.

— Ще пиша на майка ми — гневно рече Спиър, докато вървяха към палатката, за да вземат котелките си. — Тя познава сенатора от Масачузетс.

— Да — учтиво каза Майкъл. — Непременно й пиши.

— Уитикър…

Майкъл се обърна. На няколко крачки от него стоеше дребен човек, който едва се виждаше под мушамата. Майкъл пристъпи към непознатия. Въпреки тъмнината успя да различи едно покрито с белези лице, с разсечена вежда и пълна широка уста, разтегната в лека усмивка.

— Акерман! — възкликна Майкъл. Двамата си стиснаха ръцете.

— Не знаех дали ще се сетиш кой съм — рече Ноа. — Гласът му беше спокоен, нисък и звучеше много по-мъжествено, отколкото си го спомняше Майкъл. В полумрака пък лицето му изглеждаше измършавяло и имаше някакъв нов израз на зрелост и уравновесеност.

— Боже мой! — възкликна отново Майкъл, зарадван, че сред тази огромна маса от непознати хора е срещнал човек, когото познаваше и с когото е бил близък. Той изпитваше чувство, сякаш по някаква щастлива случайност сред море от неприятели неочаквано е намерил съюзник. Да знаеш само колко се радвам, че те виждам!

— На вечеря ли отиваш? — попита Ноа, стиснал собствената си котелка.