Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Ти си служил в гражданската администрация? — обади се Кринек.

— А как си успял да получиш „Пурпурно сърце“ в такава служба?

— В Париж ме прегази френско такси, което строши левия ми крак — обясни Майкъл.

— В Първа дивизия никога не би получил „Пурпурно сърце“ за подобно нещо — с гордост рече Кринек.

— Бях в болнично отделение с двадесет други ранени — обясни Майкъл. — Една сутрин пристигна някакъв полковник и на всички връчи медали.

— Това носи пет точки — рече Кринек. — Не е никак лошо. Един ден ще благодариш на бога, че са ти строшили крака.

— Господи! — промърмори Спиър. — Какво става с армията? Да пратят в пехотата човек със строшен крак!

— Кракът ми е вече здрав — възрази меко Майкъл — и ми служи добре. Наистина не е зарасъл много хубаво, но лекарите уверяват, че ще върши работа, особено в сухо време.

— Дори така да е — продължи Спиър, — защо не се върнеш в гражданската администрация?

— Ако си от сержант надолу, никой няма да си направи труд да те върне в старата ти част обади се Кринек. — Всички от сержант надолу представляват нещо като взаимозаменяеми части във военната машина.

— Благодаря, Кринек — сериозно рече Майкъл, — това е най-приятното нещо, което съм чул за себе си през последните девет месеца.

— Каква е твоята военноотчетна специалност? — попита Кринек.

— Седемстотин четиридесет и пет — отвърна Майкъл.

— Седемстотин четиридесет и пет — повтори Кринек. — Стрелец. Хубава специалност, да. И все пак взаимозаменяема частичка. Всъщност ние всички сме взаимозаменяеми части.

Майкъл забеляза, че меката хубава уста на Спиър се сви леко в нервна гримаса на отвращение. Очевидно той не беше очарован от мисълта, че също представлява една взаимозаменяема частичка. Това никак не съвпадаше с образа, който бе изградил за себе си през безоблачните години, прекарани в обществото на гувернантки и в аудиториите на Харвардския университет.

— Сигурно има дивизии, в които е по-приятно да служиш — рече упорито Спиър, загрижен за бъдещата си съдба.

— Човек може да бъде убит в която и да е американска дивизия — наставнически каза Кринек.

— Аз имам пред вид дивизии, в които превръщат човека постепенно във войник, а не го хвърлят направо в бой — обясни Спиър.

— Изглежда, братле, добре са ви подготвили в Харвардския университет — рече Кринек, като се наведе над карабината си. — Виждам, че са ви наговорили цял куп глупости за армията.

— Папуга! — обърна се Спиър към един човек, който от леглото си мълчаливо наблюдаваше с широко отворени очи мокрия полегат брезент над главата си. — Папуга, ти в коя дивизия беше?

Папуга продължи да наблюдава — замислено брезента, без да обърне глава.

— Бях в зенитната артилерия — най-после отвърна той с равен и унесен глас.

Папуга беше тлъст човек на около тридесет и пет години с болезненожълто сипаничаво лице и дълга, суха черна коса. Той по цели дни лежеше на леглото си и Майкъл бе забелязал, че много пъти дори не ходи на храна. Върху ръкавите на куртката му личаха следи от отпрани сержантски нашивки. Папуга никога не участваше в разговорите в палатката и с държанието си, както и с факта, че му бяха отнели нашивките, представляваше загадка за останалите.

— Зенитната артилерия — поучително рече Кринек. — Виж това не е лоша служба.

— Защо си сега тука? — попита Спиър. В тия дъждовни ноемврийски дни, в тази мрачна равнина, където във въздуха се носеше дъх на кланица, той беше готов да търси утешение от всеки ветеран в лагера. — Защо не остана в зенитната артилерия?

— Един ден — рече Папуга, без да обърне глава към Спиър — аз свалих три наши самолета P-47.

В палатката настъпи тишина. Майкъл изпита неволно желание Папуга да не каже нищо повече.

— Намирах се до 40-милиметрового оръдие — продължи след кратка пауза Папуга със своя равномерен и безстрастен глас. — Нашата батарея охраняваше летище, което се използваше от P-47. Беше почти тъмно, а немците имаха навик да прелитат тъкмо в тия часове и да ни обстрелват с картечници. Не бях имал истинска почивка в продължение на цели два месеца и ни веднъж не се бях наспал като хората; и ето точно тогава получих писмо от жена си, че скоро ще има бебе, а аз не си бях ходил вкъщи две години…

Майкъл затвори очи с надежда, че Папуга ще мълчи. Но в сърцето на този човек се беше набрала толкова мъка, че заговорил веднъж, не можеше да спре.

— Намирах се в ужасно състояние — продължи Папуга, — а един приятел ми беше дал половин бутилка френска ракия; силна като чист спирт и хваща за гърлото като капан. Изпих я самичък и когато над летището се спуснаха самолети, а някой край мене започна да крещи, изглежда съм изпаднал в умопомрачение. Беше тъмно, нали разбирате, а германците имаха навик да… — Той млъкна с въздишка и прекара бавно ръка по очите си. — Насочих оръдието към тях, аз съм добър стрелец… А след мен откриха огън и другите оръдия. Трябва да призная, че на третия самолет забелязах отличителните знаци: ивиците и звездата, но просто не можах да спра. Той летеше бавно над самия мене със спуснати предкрилки и се опитваше да се приземи… Просто не разбирам и не мога да обясня защо не прекратих стрелбата… — Папуга вдигна ръка от очите си. — Два от тях изгоряха — добави той с безжизнен глас, — а третият се блъсна и разби на земята. След десет минути дойде полковникът, който командваше групата. Младеж, нали ги знаете тия полковници от авиацията? Беше получил за нещо „Почетният медал на Конгреса“, още когато се намирахме в Англия. Приближи се до мен и веднага ме подуши. Мислех, че ще ме застреля на място и да си кажа право, не бих могъл да го обвиня, никакво лошо чувство не изпитвам към него.