Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл се мъчеше да надвиха най-гласовитите, като пееше с прегракнал глас и притискаше здраво стройния кръст на тая съблазнителна девойка, която от всички млади хора в празнуващия град беше избрала тъкмо него. Увлечен от волната пронизителна музика и от грубите победни думи на песента, над която германците се бяха присмивали така жестоко, когато за първи път я бяха чули от устата на англичаните през 1939 година, Майкъл изпитваше чувството, че всички мъже в тази зала са негови приятели, че всички жени са влюбени само в него, че целият град принадлежи само на него, че всички победи са спечелени само заради него, че животът ще продължи вечно…

— „На линията «Зигфрид» ще прострем ний нашето бельо — пееха всички в хор, — ако дотогава от нея все още има някаква следа!“

Неочаквано Майкъл разбра, че е живял тъкмо за тази минута, че тъкмо за нея е прекосил океана, че тъкмо за нея се е учил да стреля с карабина и тъкмо заради нея се е изплъзвал досега от смъртта.

Песента свърши. Девойката в цветната рокля се обърна и го целуна, притисна се към него и се отпусна в прегръдките му. Майкъл се чувстваше замаян от винените пари и от благоуханието на хелиотропни парфюми. Около него хората подеха „В доброто старо време“ — сантиментална и трогателна песен, която се пееше винаги на веселите новогодишни забави в Ню Йорк.

Възрастният френски летец, който през 1928 година беше устройвал своите оригинални забави на Парк Авеню и посред нощ бе посещавал Харлем, а през войната беше изслужил три пълни срока в ескадрилата „Лотарингия“ и след като бе загубил всичките си приятели, се беше върнал отново в Париж, сега пееше заедно с останалите, без да се стеснява от сълзите, които се стичаха по изтощеното му, но все още хубаво лице.

— „Нима можем да забравим старите приятели? — пееше той, прегърнал през раменете полковник Павоне и обхванат от болезнена мъка по тази весела и щастлива нощ, която вече си отиваше. — Нима можем да ги забравим?“

Девойката отново целуна Майкъл, този път с още по-голяма страст. Той притвори очи, като се полюляваше леко, притиснал в прегръдките си тоя безименен дар от освободения град.

Петнадесет минути по-късно, когато Майкъл с карабина в ръце вървеше заедно с девойката, Павоне и неговата изрусена дама из тъмните Елисейски полета към Триумфалната арка, недалеч от която живееше момичето, немските самолети започнаха да бомбардират града. Под едно дърво наблизо беше гариран камион и Майкъл с Павоне решиха да останат тука. Седнаха върху капака на камиона и зачакаха края на нападението под символичното прикритие на зеления гъсталак.

След две минути Павоне беше мъртъв, а Майкъл лежеше върху миришещия на асфалт паваж в пълно съзнание, но обхванат от странното чувство, че не е в състояние да движи краката си.

Някъде отдалече долитаха гласове и Майкъл се запита какво бе станало с девойката в копринената рокля; просто не можеше да разбере какво се е случило, защото стрелбата изглеждаше да иде от другата страна на реката и той дори не бе чул да падат бомби.

После си спомни, че откъм завоя върху тях бе връхлетяла с рев някаква голяма тъмна сянка. „Автомобилна катастрофа!“ — помисли си той, спомняйки си, че всички го бяха предупреждавали: „Пази се от парижките шофьори!“

Майкъл все още не можеше да движи краката си, а в светлината на електрическото фенерче, което някой бе насочил върху Павоне, лицето на полковника изглеждаше съвсем бяло, сякаш от години беше мъртъв. После до слуха му стигна гласът на някакъв американец:

— Хей, погледнете! Американец, и то мъртъв!… Да, при това полковник, а прилича на прост редник!

Майкъл се опита да им обясни нещо за своя приятел полковник Павоне, но езикът му не се подчиняваше. Когато го вдигнаха — толкова предпазливо, колкото позволяваха тъмнината, околната бъркотия и разплаканите жени — той изведнъж загуби съзнание…

Лагерът за попълнения лежеше в неприветлива равнина близо до Париж и се състоеше от палатки и стари немски военни бараки, върху чиито стени личаха образите на едри германски младежи, усмихнати възрастни мъже, които пиеха бира с халби, и босоноги селски девойки, прилични на тежки першеронски коне; в горната част на всички рисунки беше изобразен орел с пречупения кръст. При това мнозина американци бяха увековечили престоя си тук чрез своите имена по нашарените стени: сержант Джу Закари, от Канзас Сити, щата Мисури, Майер Грийнберг, редник от първи клас, от Бруклин, САЩ…