Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Отнемам ви командването.

— Разбирам, сър.

Двамата с важен вид вдигнаха чашите си.

— Спомням си — чу Майкъл гласа на Ахърн, — че последния път, когато се видяхме, аз ви питах какво мислите за страха.

— Да, питахте ме — отвърна Майкъл, като наблюдаваше дружелюбно силно загорилото лице и сериозните сиви очи на кореспондента. — Как се котира сега въпросът за страха сред издателските среди?

— Реших да се откажа от тая тема — призна откровено Ахърн. — Прекалено много се занимаваха с нея. Особено писателите след Първата световна война и психоаналитиците. Страхът бе издигнат на пиедестал и хората не желаят да слушат повече за него. Това е въпрос, който занимава предимно цивилните. Войниците далеч не се интересуват толкова от проблема за страха, колкото писателите искат да ти изкарат. Всъщност представата за войната като нещо непоносимо е съвсем погрешна. Аз съм следил внимателно тоя въпрос и много съм мислил по него. Войната е приятно нещо — приятно почти за всички, които участват в нея. Тя представлява нормално и положително явление. Какво ви направи най-силно впечатление през последния месец във Франция?

— Как да ви кажа — започна Майкъл, — виждате ли…

— Веселието — прекъсна го Ахърн, — чувството, че участваш в някакъв трескав празник. Да, и смехът. Ние минахме триста мили през неприятелска територия, носени върху огромна вълна от непрекъснат смях. Смятам да напиша статия за това в „Колиърз“.

— Чудесно — рече сериозно Майкъл. — С нетърпение ще чакам да я прочета.

— Единственият човек, който е описал сражение по реалистичен и убедителен начин, е Стендал. — Ахърн се наклони и почти се докосна до лицето на Майкъл. — В действителност световната литература познава само трима писатели, чиито съчинения заслужават да се четат повече от един път — Стендал, Вийон и Флобер…

— За съжаление войната след месец ще свърши — обади се един хубав мъж, английски военен кореспондент, — а ни предстои да унищожим още толкова много германци. Докато се бием, това не ще бъде трудно. Приключи ли обаче войната, ще трябва да ги избиваме хладнокръвно, а боя се, че ние; англичани и американци, не ще намерим морални сили да го направим, и в сърцето на Европа ще останат живи цели поколения от заклети врагове. Лично аз, колкото и ужасно да звучи това, се моля щастието да ни измени…

„О, прелестна любима — пееше тромпетистът на английски със силен саксонски акцент, — бъди мила с мен…“

— Стендал е успял да улови чудесно необичайното, безумното и комичното във войната — продължи Ахърн. — Спомняте ли си как описва в своя дневник полковника, който се мъчи да събере около себе си своите разпръснати войници?

— Боя се, че не си спомням — призна Майкъл.

— Какво е положението? — обади се първият кореспондент.

— Обкръжени сме от две дивизии.

— Отнемам ви командването. Щом не можете да форсирате реката, ще назнача човек, който може.

Двамата отново вдигнаха чашите си.

Към масата се приближи висока брюнетка в рокля на цветя, на която Майкъл се беше усмихнал преди петнадесетина минути.

— Вие сте един мил войник, който очевидно скучае — каза тя и като се наклони към рамото му, сложи ръката си в неговата. Той с удоволствие погледна твърдите й заоблени като маслини гърди, които надничаха от дълбокото й деколте. — Няма ли да потанцувате с една признателна дама?

Майкъл й се усмихна.

— След пет минути — отвърна той, — когато главата ми се поизбистри.

— Добре — кимна тя и се усмихна кокетно. — Знаете на коя маса се намирам…

— Разбира се, че зная — побърза да отговори Майкъл и я проследи, докато се провираше ловко сред танцуващите двойки, полюлявайки леко стройните си бедра. „Хубавичка, много хубавичка — реши той. — Ще трябва да поухажвам една парижанка, за да отпразнувам официално влизането си в Париж!“

— За отношенията между мъжете и жените през военно време могат да се напишат цели томове — обади се Ахърн.

— Сигурно — съгласи се Майкъл.

Девойката седна до масата си и му се усмихна.

— През време на война тия отношения са здрави и свободни, с романтичен оттенък на трескавост и трагизъм — продължи Ахърн. — Вземете например моя случай. Аз имам съпруга и две деца в Детройт. Аз обожавам жена си, но, да си призная, при мисълта за нея просто ми става скучно. Тя е обикновена мъничка женица, чиято коса започва да редее. И ето в Лондон си намерих една чувствена деветнадесетгодишна девойка, която работи в министерството на снабдяването. Преживяла е цялата война, разбира чудесно изпитанията, през които съм минал, и аз съм истински щастлив с нея… Нима сега бих могъл да си изкривя душата и да твърдя, че желая да се върна в Детройт?