Ирвин Шоу - Младите лъвове

Павоне седеше срещу Майкъл, широко усмихнат, с пура между зъбите.

С едната си ръка беше прегърнал някаква руса жена с изкуствено удължени мигли, а с другата от време на време изваждаше пурата от устата си и я размахваше дружелюбно към Майкъл, седнал между Ахърн (кореспондента, който смяташе да напише статия за „Колиърз“ върху проблема за страха) и някакъв елегантно облечен френски летец на средна възраст.

До масата седяха също двама други американски кореспонденти, които, леко пийнали вече, приказваха със сериозни лица.

— Генерале — рече единият, — моите момчета стигнаха реката. Какво ще заповядате сега?

— Форсирайте тая проклета река.

— Не мога, сър. На другия бряг има осем бронетанкови дивизии.

— Тогава ви отнемам командването. Ще намеря друг, който ще може да изпълни задачата.

— Ти откъде си, приятелю? — попита първият кореспондент.

— От Ийст Сент Луис.

— Дай си лапата.

Те си стиснаха ръцете и вторият кореспондент повтори:

— Отнемам ви командването.

Двамата допиха чашите си и се загледаха замислено в танцуващите двойки.

— Да! — обади се френският летец, който бе служил в английските въздушни сили и сега се намираше в Париж като свръзка с Втора френска бронетанкова дивизия. — Славно време беше! — Той говореше за дните през 1928 година в Ню Йорк, където бе работил в посредническа кантора на Убл Стрийт. — Имах квартира на Парк Авеню — обясни летецът, любезно усмихнат — и всеки четвъртък уреждах коктейл за приятелите си. Бяхме си създали за правило всеки да води момиче, което никога не е идвало преди. Боже мой, с колко жени се запознах тогава! — Той поклати глава, спомняйки си прекрасните дни на своята младост. — Късно вечер пък ходехме в Харлем. Ах, ония чернокожи хубавици, оная музика!… Целият изтръпвам, като си помисля… — Летецът допи деветата си чаша шампанско и се усмихна широко на Майкъл. — Сто тридесет и пета улица познавах по-добре, отколкото Вандомския площад! След войната може би пак ще отида в Ню Йорк — замислено добави той — и може би пак ще наема квартира на Сто тридесет и пета улица.

От съседната маса стана една брюнетка, наметната с чер дантелен шал, приближи се до тях и целуна летеца.

— Драги лейтенанте — каза тя, — така се радвам, че виждам френски офицер!

Летецът стана, поклони се церемониално и я покани да танцуват. Брюнетката се отпусна в ръцете му и двамата започнаха да се промъкват към претъпканата танцова площадка. Оркестърът свиреше румба и летецът нагизден в своята елегантна синя униформа, танцуваше като истински кубинец, като се провираше умело между другите двойки със сериозен и вдъхновен израз.

— Уитикър — обърна се Павоне към Майкъл, — вие ще бъдете истински глупак, ако някога напуснете Париж.

— Съгласен съм с вас, полковник — рече Майкъл. — Когато войната свърши, ще помоля да ми предадат уволнителните документи в центъра на Елисейските полета.

В този момент Майкъл искрено вярваше онова, което говореше. От минутата, когато, движейки се сред пълните с пехота камиони, бе зърнал острия, извисен над покривите връх на Айфеловата кула, той живееше с чувството, че най-после е намерил своя истински дом. Понесен от буйния поток хора, които го целуваха, друсаха ръцете му и изказваха своята признателност, той се беше взирал жадно в познатите още от детски години имена на улици: Рю дьо Риволи, Площада пред Операта, Булеварда на капуцините, чувствайки, че се е пречистил от всякакви грехове, че се е освободил от всякакво разочарование. Дори случайните престрелки из парковете и между паметниците, когато германците бързаха да изразходват последните си боеприпаси, преди да се предадат в плен, му се бяха сторили като естествено и даже приятно начало на неговото запознанство с тоя вечен град. А опръсканите с кръв паважи, ранените и умиращите, които санитарките от Съпротивата отнасяха бързо на носилки, бяха придали в неговите очи още по-голяма драматичност и своеобразност на Великия акт на освобождението.

Да, той никога нямаше да успее да възпроизведе напълно ясно в паметта си как е изглеждало в действителност всичко това. Щеше да си спомня само бързите целувки, петната от червило върху куртката си, сълзите, прегръдките и това, че се е чувствал силен, обичан и непобедим.

— Ей, вие — обади се първият кореспондент.

— Заповядайте, сър — отвърна вторият.

— Къде е щабът на Втора бронетанкова дивизия?

— Не зная, сър. Току-що пристигнах от лагера в Шанкс.