Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Идете и погледнете Жаклин — студено възрази Дюмулен. — Погледнете и мосю Александър, който лежи с продупчени дробове, и тогава ще разберете.

— Но трима от тях са вече мъртви — рече настоятелно Майкъл. — Нима това не е достатъчно?

— Не, не е достатъчно! — Лицето на жената беше побеляло от гняв, а тъмните й очи светеха с безумен огън. — Може би за вас, млади човече, е достатъчно. Вие не сте живели под тяхна власт цели четири години. Вие не сте гледали как отвличат и убиват синовете ви. Жаклин не ви е била съседка. Вие сте американец. За вас е лесно да бъдете човечен. За нас обаче не е тъй лесно! — Мадам Дюмулен вече крещеше с пронизителен глас и размахваше юмруци пред лицето на Майкъл. — Ние не сме американци и не искаме да бъдем човечни. Ние искаме да го убием. Ако сте толкова чувствителен, обърнете се с гръб. Ние сами ще свършим с него. Нека вашата дребна американска съвест остане чиста!…

— Доктор… — стенеше младежът на паважа.

— Недейте така… — Майкъл умолително погледна към суровите лица на стълпените зад Дюмулен французи, обхванат от срам, че той, чужденецът, който обичаше и тях, и тяхната родина, уважаваше храбростта им и съчувстваше на страданията им, се осмелява да се меси в такъв важен въпрос в техния собствен град. — Моля ви се… — промълви той, чувствайки, че може би жената е права, че може би не се съгласява с нея поради собствената си нерешителност и мекушавост. — Нима може да се убива ранен човек така, независимо от…

Зад него се разнесе изстрел. Майкъл се обърна рязко. Кийн стоеше надвесен над германеца, все още с пръст върху спусъка на карабината си, и се усмихваше криво. Младежът беше притихнал. Французите наблюдаваха двамата американци, вече успокоени и дори малко смутени.

— По дяволите, германецът и без това щеше да пукне — рече Кийн, като премяташе карабината си през рамо. — Защо поне да не доставим удоволствие на двамата?

— Добре — решително каза мадам Дюмулен. — Добре. Благодаря ви.

Тя се обърна и хората около нея се оттеглиха, за да й отворят път.

Майкъл проследи с очи тая малка и пълна, почти комична женица, чието лице носеше отпечатъка на раждания, пране и дългогодишна работа в кухнята. Бавно, пристъпвайки от крак на крак, тя тръгна през площада към мястото, където лежеше грозната девойка, която се бе спасила завинаги и от своята грозота, и от непосилния селски труд.

Един по един се разотидоха и другите французи. Двамата американци останаха сами с убития младеж. Майкъл видя как вдигнаха и отнесоха в хотела ранения в гърдите, после се обърна към Кийн. Той стоеше наведен над германеца и пребъркваше джобовете му. Когато се изправи, държеше портфейл. Отвори го и извади един прегънат картон.

— Платежната му книжка — рече Кийн. — Йоаким Ритер, деветнадесетгодишен. От три месеца не е получавал заплатата си. Точно както в американската армия! — ухили се той. После бръкна отново в портфейла, измъкна някаква снимка и я подаде на Майкъл. — Йоаким със своето момиче! Виж я добре, апетитно парченце!

Майкъл мълчаливо разгледа снимката. От тая снимка, направена в парк, го гледаха слаб симпатичен младеж и пълничка блондинка, върху чиято къса руса коса стоеше кацнала кокетно униформената фуражка на нейния любим. На лицевата страна на фотографията беше надраскано нещо по немски.

— „Завинаги в твоите прегръдки, Елза“ — прочете Кийн. — Ето какво пише. Ще я пратя на жена си да я запази. Ще бъде хубав спомен.

Ръцете на Майкъл трепереха така, че едва не скъса снимката. В този миг той мразеше Кийн и с отвращение си мислеше, че след години, в своя дом в Щатите, този човек с дълго лице и жълти зъби ще разглежда фотографията и със самодоволство ще си спомня за днешното утро. Но Майкъл съзнаваше, че няма право да скъса снимката. Колкото и да ненавиждаше Кийн, той разбираше, че неговият подчинен е заслужил сувенира си. Когато той, Майкъл, стоеше нерешителен и объркан, Кийн постъпи като истински войник. Без колебание и страх прецени положението и унищожи противника, докато другите наоколо наблюдаваха разигралата се сцена, замръзнали от изненада. „А това, дето уби момчето — помисли си Майкъл уморено, — може би постъпи правилно.“ Те нямаха възможност да се занимават с ранения и трябваше да го оставят на местните жители, които сигурно щяха да му разбият главата веднага щом американците се скрият зад ъгъла. Кийн, тоя вечно намусен садист, в края на краищата беше изпълнил волята на народа, когото те всъщност бяха дошли да освободят. С един-единствен изстрел Кийн бе дал възможност на изстрадалите и уплашени жители на града да почувстват, че са били отмъстени, че в това утро са се разплатили за всички страдания, които бяха понесли през изтеклите години. „В действителност би трябвало да се радвам, че Кийн е с нас — горчиво си помисли Майкъл. — Това, изглежда, трябваше да стане, а аз никога не бих могъл да го извърша!“