Ирвин Шоу - Младите лъвове

Той вдигна тревожно очи към небето. То беше сиво, заплашително и имаше нещо особено зловещо в ниско надвисналите плътни облаци. А доскоро времето беше толкова хубаво! В слънчев ден човек просто вярва в своето щастие… Снайперистът е стрелял по тебе, а ти не се учудваш, че не е улучил; самолетът те обстрелва по пътя край Авранш, а ти скачаш в канавката върху трупа на капрала танкист, убеден, че няма да загинеш, и действително оставаш жив… Майкъл още помнеше как при Сен-Мало командният пункт на полка попадна под артилерийски обстрел; генералът, който се бе случил там, ревеше като побеснял на изтощените, със зачервени очи телефонисти: „Какво прави оня проклет мерач? Толкова ли е трудно да улучи гнездото на проклетото оръдие? Предайте му незабавно да открие негодника!“ Сградата се тресеше из основи от взривовете, войниците наоколо седяха свити в окопите си, но дори и тогава Майкъл знаеше, че ще остане жив и невредим…

Днес всичко изглеждаше някак си по-друго. Нямаше слънце, а самият той не вярваше на щастието си…

Веселият слънчев поход сякаш беше завършил. Девойката, която пееше в бара в Сент Джеймс; спонтанният парад на жителите в градчето Миниак, когато първите пехотинци минаваха през него; безплатният коняк в Рен; строените край шосето до Льо Ман монахини и деца; отрядът бойскаути, които маршируваха със сериозни лица онази неделя край Алансон редом с танковите колони; семейните групи, които се къпеха във Вилен въпреки опасността през онзи слънчев летен ден; победните знаци във формата V; разветите знамена; бойците от Съпротивата, които конвоираха гордо своите пленници — всичко това беше изчезнало, сякаш принадлежеше към друга епоха. Днес, изглежда, настъпваха нови дни — сиви и нещастни…

— По дяволите! — изруга Майкъл, като се обърна към Кийн. — Да вървим към центъра на града и да видим какво става.

Кийн се усмихна мрачно.

— Добре, братко — рече той и прибра писмото си. — Ти знаеш, че съм готов всякъде да отида.

„Тоя кучи син наистина не се шегува!“ — помисли си Майкъл. После се приближи до Стелевато, наведе се и го чукна по каската. Италианецът простена, очевидно изтръгнат от някакъв приятен похотлив сън.

— Оставете ме на мира — промърмори той.

— Ставай, ставай! — Майкъл още по-настойчиво го тупна по каската. — Да вървим и да свършим с тая война!

Двамата броневаци излязоха от окопа.

— Значи, ще ни оставите сами? — обвинително рече пълният.

— Вие сте двама от най-добре обучените, хранени и въоръжени войници в света — заяви Майкъл — и не би трябвало да се боите от някакви си осемстотин фрицове.

— Виждам, че си шегобиец — нацупи се дебелакът — и смяташ да ни изоставиш.

Майкъл се качи в джипа.

— Не се бой. Ние само ще поразгледаме града. Открием ли нещо интересно, ще ви повикаме.

— Шегобиец! — повтори дебелият и погледна унило приятеля си.

Джипът тръгна бавно по моста.

Излязоха на площада предпазливо, с пръст върху спусъка на карабините си, но наоколо нямаше жива душа. Витрините бяха плътно закрити с железни капаци, дверите на църквата стояха затворени, а хотелът изглеждаше така, сякаш от седмици никой не бе влизал в него. Майкъл се огледа изпитателно наоколо, усещайки как един мускул на лицето му започва да потръпва нервно. Дори Кийн на задното седалище беше необичайно притихнал.

— Е? — прошепна Стелевато. — Сега какво?

— Спри тука.

Стелевато натисна спирачката и спря сред застлания с калдъръм площад.

Неочаквано се разнесе висок и остър звук. Майкъл се обърна рязко и вдигна карабината си. Вратата на хотела зееше широко разтворена и през нея излизаше цяла тълпа хора. Мнозина бяха въоръжени — кой с автомат, кой с ръчни гранати, затъкнати на кръста. Между тях имаше и жени, чиито забрадки приличаха на ярки петна сред кепетата и черните коси на мъжете.

— Жабари — рече Кийн от задната седалка, — носят ни ключовете на града.

В следващия миг джипът беше заобиколен от тълпата, но хората не проявяваха обичайните признаци на радост. Дори изглеждаха сериозни и уплашени. Главата на един червенокръстец по къси панталони беше бинтована.

— Какво става тука? — попита Майкъл на френски.

— Очакваме немците — обади се дребничка кръглолика жена с отпуснати форми в мъжки пуловер и груби мъжки обувки. Тя говореше английски с ирландски акцент и Майкъл за миг помисли, че се опитват да му изиграят някаква ловка и лоша шега. — А вие как се промъкнахте дотука?

— Ей така, направо с джипа — тросна се Майкъл ядосан, задето ги посрещаха така равнодушно. — Какво е всъщност положението?