Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Цели пет дни ходя вече по тия места — беше казал младежът от Средния Запад — и още ни веднъж не съм стрелял! Но не мислете, че се оплаквам. По дяволите, аз ще ходя, докато капна, ако се наложи!…“

Облегнат на един шърман на площада пред катедралата в Шартр, старият капитан с киселата физиономия бе казал: „Не разбирам просто защо през последните години всички лудеят толкова много по тая страна! Тук няма нищо, което ние не бихме могли да направим по-добре у нас, в Калифорния…“

И чернокожото джудже с червения фес, танцуващо на кръстопътя сред група сапьори, които почистваха едно минно поле, за да отворят път на танкистите… С какъв възторг ръкопляскаха на малкия дявол и как го напиха с калвадос, който тоя ден местните жители бяха донесли на освободителите!…

И двамата пияни старци, които поднесоха на Павоне и Майкъл букетчета теменужки и мушкато… В тяхно лице те приветстваха американската армия, но поискаха да им се обясни защо на четвърти юли, когато в селото им нямало вече ни един германец, американските самолети намерили за нужно да превърнат за половин час цялото селище в куп развалини…

И попадналият в ръцете на първа дивизия германски лейтенант, който срещу чифт чисти чорапи посочи върху картата точното разположение на своята 88-милиметрова батарея на евреина-беглец от Дрезден, понастоящем сержант от американската военна полиция…

И френският фермер със сериозното лице, който се бе трудил цяла сутрин, за да изработи от рози грамадния надпис „Добре дошли САЩ!“ в знак на приветствие към минаващите край двора му войски; и другите фермери, които с жените си засипаха един убит край пътя войник с могила от рози, флокс, божури и перуники от своите градини, превръщайки по този начин смъртта през това лятно утро в някакво радостно, чаровно и трогателно събитие; и останалите войници, които минават с благоговение край цветния гроб на своя загинал другар…

И ужасното съмнение, което обхващаше човека, който наблюдаваше хилядите пленени германци — съмнение, което го караше неволно да се пита: нима наистина тия хора разтърсиха из основи Европа, избиха тридесет милиона човешки същества, изгориха стотици хиляди в газовите камери, нима те бесиха, газиха и инквизираха по своя кървав път от три хиляди мили? Сега по техните лица се четеше само изтощение и страх и човек неволно трябваше да си признае, че ако бяха облечени в американска униформа, всички тези хора биха приличали на жители на Цинцинати…

И погребението на боеца от Съпротивата в онова градче — как ли се казваше? — близо до Сен-Мало, когато артилерията ехтеше непрестанно, а безкрайната процесия от празнично облечени хора се точеше бавно нагоре по прашния хълм зад обкичените с черни пера коне и разнебитената катафалка и всеки искаше да стисне ръката на покрусените роднини при входа на гробището. И младият свещеник, който участваше в богослужението в гробищната църква и който на въпроса на Майкъл кого погребват, отговори: „Не зная, брате мой. Аз съм от друг град…“

И роденият в Канада дърводелец в Гранвил, който бе работил на немските брегови укрепления и който, поклащайки глава, каза на Майкъл: „Сега всичко ми е безразлично, приятелю. Вие идете много късно. В четиридесет и втора — четиридесет и трета аз бих ви приветствал с радост. Но сега… — вдигна рамене той — сега е късно, приятелю, много късно…“

И петнадесетгодишният младеж в Шербург, който говореше с възмущение срещу американците… „Глупаци — бе заявил той, — да се любят с момичетата, които поддържаха връзки с немците! Плюя аз на такива демократи! Задръжте ги за себе си! Самият аз обръснах главите на пет такива жени, които се подлагаха на германците. Да, и го направих, когато беше опасно, месеци преди десанта. И ако ми се наложи, пак ще бръсна, окото ми няма да мигне…“

Стелевато продължаваше да хърка, а моливът на Кийн продължаваше да дращи по хартията. От градчето все още не долиташе никакъв звук. Майкъл стана, приближи се до малкия мост и втренчи очи в тъмната кафеникава вода, която бълбукаше тихо под него. „Ако тия осемстотин немци смятат да атакуват селището — помисли си той, — по-добре е да започват!“ А още по-добре, разбира се, беше американската част и Павоне да пристигнат навреме. Войната се понася по-лесно, когато около тебе има стотици други войници, когато не носиш никаква отговорност и знаеш, че вместо теб решават други хора, специално подготвени за това. Тук, върху обраслия с мъх мост над безименната мътна рекичка, в забравения от бога притихнал градец, човек изпитваше чувството, че е съвсем изоставен, че никой не се интересува дали тия осемстотин немци ще атакуват и ще те убият, никой не се интересува дали ще се биеш, ще се предадеш или просто ще офейкаш… „Почти както в мирновременния живот — помисли си с усмивка Майкъл, — никой не дава пет пари дали си жив, или мъртъв!…“ Майкъл реши да почака Павоне и войсковата част още тридесет минути и след това да се върне обратно при своите.