Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Какво ще правим, момчета? — попита Кийн и опипа нетърпеливо с големите си изпоцапани ръце карабината си. Майкъл го погледна с омраза. Дали брат му не е получил „“Почетния медал на Конгреса" просто заради глупостта си?" — помисли си той. После рече гласно:

— Ще останем тука и ще чакаме.

— Кого ще чакаме? — настоя Кийн.

— Полковник Павоне.

— Ами ако не дойде? — упорстваше Кийн.

— Тогава ще решим нещо друго… Днес ми провървя — рече отривисто Майкъл. — Кой знае колко нови решения ще трябва да взема, докато се мръкне!

— Аз мисля, че трябва да пратим Павоне по дяволите — заяви Кийн — и да вървим право към Париж. Би Би Си казва…

— Зная какво казва Би Би Си — прекъсна го Майкъл — и зная какво ще кажеш самият ти. Но аз казвам, че ще останем тук и ще чакаме.

Той се отдалечи от Кийн, седна на тревата и се облегна на ниската каменна ограда, която се простираше успоредно на потока. Двамата бронетанкисти го погледнаха колебливо, после се върнаха в окопа и се замаскираха грижливо с клоните. Стелевато опря автомата си о стената, легна на тревата и заспа. Изтегнат така, с ръце върху очите, младият италианец приличаше на мъртъв.

Кийн приседна върху един камък, извади бележник и молив и се зае да пише на жена си. Той й пращаше подробни доклади за всичко, което правеше, както и най-натуралистични описания на убитите и ранените, които срещаше по пътя си. „Нека знае какво става по света — сериозно обясняваше Кийн. — Ако разбере какво преживяваме, може би ще почне да гледа по-иначе на живота.“

Майкъл отвърна очи от човека, който искаше от три хиляди мили разстояние да промени мирогледа на своята студена съпруга. В далечината се виждаха незасегнатите от войната каменни къщи на града с техните закрити и неукрасени със знамена прозорци, които продължаваха да пазят своята тайна.

Майкъл притвори очи. „Бих искал някой да ми обясни какво става с мене“ — помисли си той. През последния месец се бяха натрупали толкова впечатления, и то от такъв разнообразен характер, та му се струваше, че ще трябват години, за да ги пресее, да ги подреди в съзнанието си и да открие скрития им смисъл. Той чувстваше, че в непрекъснатия артилерийски грохот, в завземането на всички тези градове, в тия трудни преходи по прашните шосета на Франция през лятото, в приветствията на тълпите, в целувките на момичетата, в изстрелите на снайперистите, в пожарите — във всичко това се таи някакъв основен и дълбок смисъл. Този месец на възторзи, на хаос и смърт би трябвало да снабди хората с някакъв ключ, чрез който те биха могли да разберат значението на войните, на насилието, да разберат ролята на Европа и на Америка в тази драма.

От часа, в който Павоне го бе поставил така грубо на мястото му оная нощ, когато бе на пост в Нормандия, Майкъл беше загубил почти всякаква надежда да вземе полезно участие във войната. Сега обаче — той чувстваше това — му се падаше случай поне да разбере значението на тая война…

За съжаление в главата му не се оформяха никакви обобщения. Така например той не беше в състояние да каже: „Американците са такива и такива и затова побеждават“ или: „За французите е типично да се държат по такъв начин“, или пък: „Бедата на немците е, че не са способни да разберат това и това…“

Цялото това насилие, всичките тия ликуващи възгласи се смесваха в неговото съзнание и създаваха някаква бурна, объркана и многостранна драма — драма, която непрекъснато тревожеше ума му и отнемаше съня му дори в тия дни на жега и изнемога, драма, от която никога не можеше да се отърси даже в моменти като настоящия, когато врагът — скрит в това притихнало, безлюдно и невзрачно градче по пътя за Париж — може би се готвеше да му отнеме живота.

Тихото бълбукане на рекичката между двата бряга се смесваше с лекото и непрестанно скърцане на молива на Кийн. Опрял гръб о каменната ограда, Майкъл седеше със затворени и натежали от продължително безсъние очи, като се мъчеше да остане буден, и прехвърляше през ума си бурните събития през последния месец.

Тия имена… Имената на залетите от лятното слънце градове, сякаш бяха извадени от романите на Пруст: Марини, Кутанс, Сен-Жан-Тома, Авранш, Понторсон, проснати като наниз в една вълшебна приморска страна, в която Нормандия и Бретан, забулени в сребристозеленикава омара, сливаха своите легенди… Какво би казал оня болнав французин, оттеглил се от света в стая, тапицирана с корк, за своите любими крайморски земи сега — през ярките и смъртоносни августовски дни на 1944 година? Как би се изказал той със своето блестящо и страстно перо за измененията, които 105-милиметровите оръдия и пикиращите самолети бяха внесли в архитектурата на църквите от четиринадесетия век? Как биха му подействали конските трупове в канавките под глоговите храсти и изгорените танкове, които издаваха такава странна миризма на метал и човешка плът? С какви изискани, остроумни и печални думи биха се изразили мосю дьо Шарлюс и мадам дьо Германт за новите пътешественици, които крачеха по старите пътища край Мон-Сен-Мишел?