Ирвин Шоу - Младите лъвове

— На другия край на града има осемстотин германци — обади се човекът с червения кръст.

— С три танка — добави Майкъл. — Знаем. А минаваха ли американски войскови части тая сутрин?

— Мина само един германски камион — рече жената в мъжкия пуловер. — Застреляха Андре Фуре. Това беше в седем и половина. Оттогава не се е случило нищо.

— За Париж ли отивате? — попита човекът от Червения кръст. Той беше без кепе и изпод окървавената му превръзка се подаваха дълги руси коси. Голите му крака, обути в къси чорапи, стърчаха смешно от торбестите му гащета. „Тоя крои нещо — помисли си Майкъл, — облеклото му е съвсем необикновено!“ — Кажете — настоя отново човекът, навеждайки се към джипа, — за Париж ли отивате?

— След известно време — уклончиво отвърна Майкъл.

— Тогава тръгвайте с мене — предложи човекът. — Аз съм с мотоциклет и току-що пристигнах от Париж. За един час сме там.

— А ония осемстотин германци с трите танка? — рече Майкъл, вече уверен, че непознатият му готви клопка.

— Ще минем по страничен път — отвърна французинът. — На идване само два пъти стреляха по мене. При това зная къде са минните полета. Вие и тримата сте въоръжени, а в Париж имаме нужда от всеки автомат. Три дена вече се бием и се нуждаем от подкрепа…

Останалите стояха около джипа, като кимаха одобрително глави, и приказваха толкова бързо на френски, че Майкъл не можеше да ги разбере.

— Почакайте, почакайте. — Той докосна ръката на жената, която говореше английски. — Нека да се изясним. И така, мадам…

— Казвам се Дюмулен. Аз съм ирландка — високо и сякаш предизвикателно рече жената, — но от трийсет години живея тука. А сега кажете ми, млади човече, смятате ли да се погрижите за нас?

Майкъл неопределено поклати глава.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мадам — рече той и си помисли: „Съвсем се объркахме в тая война!“

— Вие имате и боеприпаси — обади се отново човекът от Червения кръст, като надничаше жадно към дъното на джипа, където лежаха натрупани множество кутии и войнишки одеяла. — Чудесно, чудесно! Ако дойдете с мен, няма да имате никакви неприятности. Само си сложете като мене по един червен кръст и ви гарантирам, че никой няма да стреля по вас.

— Оставете Париж сам да се грижи за себе си — сопна се мадам Дюмулен. — Ние трябва да помислим как да се оправим с тия осемстотин германци.

— Моля, не говорете всички в един глас — разпери ръце Майкъл съвсем объркан, като си мислеше: „Във Форт Белиш не са ни учили как да се справяме с подобни случаи!“ После добави гласно: — Преди всичко има ли някой от вас, който действително е видял германците?

— Жаклин! — извика мадам Дюмулен. — Разкажи всичко на тоя млад човек.

— Само по-бавно, ако обичате — предупреди Майкъл. — Моите познания по френски език далеч не са толкова блестящи.

— Живея на километър от града — започна Жаклин, ниска и пълна девойка, която беше загубила всичките си предни зъби. — Снощи се появи един немски танк, от който излезе някакъв лейтенант. Той поиска масло, сирене и хляб, а после ни каза да не посрещаме американците, защото щели само да минат през града и нямало да ни защищават. Тогава германците щели да се върнат и да разстрелят всеки, който е приветствал американци. Каза ни също, че с него имало осемстотин души. И човекът излезе прав — възбудено заключи Жаклин. — Американците дойдоха и след час си отидоха. Добре ще бъде, ако до вечерта германците не изгорят целия град…

— Позор! — решително отсече мадам Дюмулен. — Как не ги е срам тия американци? Или да дойдат и да останат, или никакви да не се явяват. Аз искам закрила!

— Това е престъпление — обади се отново човекът с червения кръст. — Да оставят парижките работници без боеприпаси, за да ги разстрелват като кучета, а те да си седят тука с три автомата и купища патрони!

— Дами и господа! — заговори Майкъл с ораторски глас, като се изправи в джипа. — Аз трябва да ви заявя, че…

— Attention! Attention! 62 62 Пазете се! Пазете се! (фр.). — изпищя някаква жена от края на тълпата.

Майкъл мигом се обърна. По площада се носеше бързо някаква открита кола. В нея стояха с вдигнати ръце двама души в сиви военни униформи.

Хората около джипа останаха за миг мълчаливи, със зяпнали от изненада уста.

— Шваби! — извика някой. — Идат да се предадат.

Но когато машината почти се изравни с джипа, немците, които стояха с вдигнати ръце, внезапно залегнаха и колата полетя напред. От задното седалище се надигна човек с автомат. Чу се остър пукот и сред тълпата се разнесоха стенания. Майкъл гледаше като замаян след летящата кола. После затърси пипнешком карабината в краката си и му се стори, че е минал цял час, докато свали предпазителя.