Ирвин Шоу - Младите лъвове

Той тръгна към Стелевато, който продължаваше да се върти край джипа. Чувстваше се уморен и просто болен. „Нали затова всъщност ни изпратиха тука — каза си той мрачно, — нали затова дойдохме в Европа — да избиваме германци! Би трябвало да съм весел, да се радвам на успеха…“

Но Майкъл не изпитваше никаква радост. „Непълноценен човек, да, непълноценен човек е тоя Майкъл Уитикър — повтаряше си той горчиво, — гражданин със съмнителни добродетели и войник с мекушаво сърце!“ Целувките на момичетата по пътищата, украсените с рози плетища, безплатният коняк — всичко това не бе предназначено за него, защото не го беше заслужил. Кийн, който пускаше с усмивка куршум в главата на един умиращ младеж, който прибираше грижливо в портфейла си чуждата снимка за спомен — ето кого приветстваха европейците по слънчевите пътища от крайбрежието дотука… Кийн — победоносният, пълноценен американец — освободител, най-подходящият човек за тия дни на отмъщение…

Край тях профуча с трясък на мотоциклета си човекът със знака на Червения кръст, като им махна весело с ръка — очевидно доволен, че може да отнесе два нови автомата и стотици патрони на своите другари зад барикадите в Париж. Бос, в смешен къс голф и с окървавена превръзка на главата, капнал така върху подскачащия мотор, той прелетя край обърнатата кола и след минутка изчезна зад завоя по посока на осемстотинте немски войници, минните полета и френската столица. Майкъл дори не се обърна да го погледне.

— Боже мой! — възкликна Стелевато с типичния си мек южняшки глас, все още пресипнал от преживяното вълнение. — Каква сутрин! Ти добре ли си?

— Чудесно — отвърна рязко Майкъл. — Просто чудесно.

— Ники — обърна се Кийн към Стелевато, — не искаш ли да хвърлиш поглед на швабите?

— Не — отвърна италианчето. — Оставям това на погребалните команди.

— Можеш да си вземеш някой хубав сувенир — посъветва го Кийн — и да го пратиш на своите близки.

— Моите близки не се нуждаят от сувенири — рече Стелевато. — Единственият сувенир, който биха искали да получат от Франция, това съм самият аз.

— Погледни тая снимка — подкани го Кийн, като извади фотографията и я тикна под носа на италианеца. — Казва се Йоаким Ритер.

Стелевато бавно пое снимката и я разгледа.

— Горката девойка — меко продума той. — Горката русокоса девойка.

Майкъл изпита желание да го прегърне.

Стелевато подаде снимката на Кийн.

— Мисля, че трябва да се върнем при водоснабдителния пункт и да разправим на ония момчета какво се случи тука — заяви той. — Сигурно са чуди стрелбата и са умрели от страх.

Майкъл направи движение да се качи в колата, но се спря. По главната улица се движеше бавно някакъв джип. Кийн щракна затвора на карабината си.

— Стой мирно! — предупреди го рязко Майкъл. — Това са наши.

Джипът се приближи бавно и спря до тях. Майкъл позна Крамър и Морисън, които преди три деня бяха с Павоне, Гражданите, които се бяха събрали на стъпалата на хотела, наблюдаваха без никаква проява на радост новодошлите.

— Здравейте, момчета — извика Морисън. — Забавлявате ли се?

— Да, и то славно — с охота отвърна Кийн.

— Какво се е случило? — попита изумен Крамър, като посочи към мъртвите германци и прекатурената кола. — Нещастен случай?

— Не. Аз ги избих — високо рече Кийн и се ухили. — Никак не е лошо за един ден, нали?

— Шегува ли се тоя? — обърна се Крамър към Майкъл.

— Не, не се шегува — отвърна Майкъл. — Това е самата истина.

— Гледай ти! — възкликна Крамър и погледна с уважение Кийн, който още от първия ден на десанта в Нормандия беше прицел на шеги в поделението. — Гледай ти, старият устат Кийн! Кой би могъл да допусне?

— Служители от гражданската администрация — обади се Морисън, — и да се забъркат в такава каша!

— Къде е Павоне? — попита Майкъл. — Ще дойде ли днес тука?

Морисън и Крамър продължаваха да се взират в убитите германци. Както повечето войници от поделението, те не бяха виждали никакво сражение във Франция и сега не скриваха, че този случай им е направил необикновено впечатление.

— Разпорежданията са променени — обясни Крамър. — Войската няма да мине оттука. Павоне ни изпрати да ви вземем. Той е в Рамбуйе — само на час оттука. Всички чакат една дивизия жабари, която трябва да поведе победоносния марш към Париж. Ние знаем пътя. Ники, движи се зад нас.

Стелевато погледна въпросително Майкъл, който стоеше като онемял. Внезапно Майкъл изпита облекчение при мисълта, че не е длъжен вече да взема самостоятелни решения.