Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да вървим, Ники — рече той накрая.

— Много неспокойно градче — забеляза Крамър. — Мислите ли, че тия жабари ще ни дадат нещо да хапнем?

— Аз умирам от глад — заяви Морисън. — Един бифтек с пържени картофи по френски…

Мисълта, че могат да останат още в този град под студените изпитателни погледи на неговите жители, в съседство с труповете на германците пред бакалницата, изведнъж се стори на Майкъл съвсем непоносима.

— Да вървим при Павоне — реши той. — Може да има нужда от нас.

— Няма нищо по-лошо от началник редник — подхвърли Морисън. — Уитикър, ти не си достоен за чин редник от първи клас!

Въпреки това той обърна джипа. Стелевато също направи завой и последва Морисън. Майкъл седеше неподвижно на предната седалка и се стараеше да не гледа към хотела, където стоеше мадам Дюмулен, оградена от своите съседи.

— Мосю! — долетя до тях гласът на мадам Дюмулен, властен и висок. — Мосю!

Майкъл въздъхна.

— Спри! — заповяда той на Стелевато.

Италианецът спря джипа и даде сигнал с клаксона на Морисън. Той също спря.

Мадам Дюмулен се приближи до джипа и се спря пред Майкъл, обградена от всички тия изтощени от труд земеделци и търговци в груби износени дрехи.

— Мосю — рече тя, скръстила ръце на едрите си безформени гърди. Старата й жилетка, която стигаше чак до широките й бедра, се развяваше леко на вятъра. — Нима смятате да заминете?

— Да, мадам — тихо отговори Майкъл. — Такива са нарежданията.

— А ония осемстотин германци? — добави Дюмулен, едва сдържайки гнева си.

— Аз се съмнявам, че ще дойдат тука.

— Съмнявате се, че ще дойдат тука? — изкриви лице мадам Дюмулен. — Ами ако те не са осведомени за вашите съмнения, мосю? Какво ще стане, ако решат да дойдат?

— Съжалявам, мадам — уморено рече Майкъл, — обаче ние трябва да заминем. Но и да останем, какво могат да направят петима американци срещу такъв многочислен противник?

— Значи, ни изоставяте? — изкрещя тя. — Германците ще дойдат, ще видят четирите трупа и ще избият всички в града — мъже, жени и деца. Не може така. Вие сте длъжни да останете и да ни защищавате.

Майкъл погледна уморено към войниците в двата джипа, които бяха спрели на малкия неугледен площад: Стелевато, Кийн, Морисън, Крамър и самият той. От тях само Кийн беше стрелял по хора и при това можеше да се счита, че е направил предостатъчно за един ден. „Господи — простена мислено Майкъл и погледна съчувствено мадам Дюмулен. Едрата жена стоеше настръхнала, още по-грозна в своя гняв, с обвинителен поглед в очите. — Каква закрила могат да им дадат петима войници, ако тая призрачна германска дружина действително се появи в града?“

— Мадам — каза той гласно, — съжалявам, но не сме в състояние да ви помогнем. В края на краищата ние не сме американската армия. Ние отиваме там, където ни заповядат, и правим онова, което ни наредят. — Той погледна тревожните обвинителни лица на французите с надежда, че ще разберат неговите добри намерения, съчувствието и безпомощността му. Уви! Всички тия уплашени мъже и жени продължаваха да го наблюдават мрачно, убедени, че ги обричат на сигурна смърт, че скоро труповете им ще се търкалят из развалините на собствените им домове. — Простете ми, мадам — добави Майкъл с едва сдържани сълзи, — но аз съм просто безсилен…

— Щом не сте смятали да останете тука — рече мадам Дюмулен с неочаквано спокоен глас, — не трябваше изобщо да идвате. Вчера танкисти, днес — вие. Макар че се намираме във война, вие нямате право да се отнасяте така с хората.

— Ники — рече Майкъл с дрезгав глас, — хайде да тръгваме. Крайно време е да се махаме оттука.

— Това е позорно — извика мадам Дюмулен, изразявайки с думите си мнението на всички измъчени хора, които стояха около нея. — Позорно и безчовечно…

Стелевато вече бе потеглил и Майкъл не можа да чуе края на изречението. Без да се оглеждат, те се понесоха бързо из града след джипа на Крамър и Морисън към мястото, където ги чакаше полковник Павоне.

Масата беше осеяна с бутилки шампанско, което искреше в чашите и отразяваше стотиците свещи, осветяващи нощния клуб. Залата беше претъпкана с хора. Униформите на десетина нации се смесваха с ярките пъстри тоалети на дами с разкошни прически и разголени рамене. Човек добиваше впечатление, че всички говорят в един глас. Освобождението на Париж предишния ден, днешният парад, който бе придружен от изстрели на снайперисти по покривите на къщите — всичко това даваше обилен материал за разговори. Присъстващите трябваше просто да крещят, за да надвикат тричленния оркестър, който свиреше „Да вървим към Бъфълоу“.