Ирвин Шоу - Младите лъвове

В този миг зад гърба му се обади остро и ритмично карабина. Шофьорът на немската кола размаха ръце, машината се удари в бордюра, отскочи, преобърна се и се вряза в бакалницата на ъгъла. Желязната ролетка падна с дрънкане на земята и витрината зад нея се разлетя на парчета. Колата легна бавно на едната си страна и от нея се изтърколиха две фигури.

Майкъл най-после успя да свали предпазителя на карабината си. Стелевато продължаваше да седи зад кормилото, замръзнал от изненада, и можа само сърдито да прошепне:

— Какво става? Що за дяволщина е всичко това?

Майкъл се обърна. Зад него стоеше Кийн с карабина в ръка, загледан с мрачна усмивка в простреляните германци. Във въздуха се носеше остър мирис на изгорял барут.

— Това ще им послужи за урок — рече Кийн самодоволно и оголи в усмивка жълтите си зъби.

Майкъл въздъхна и огледа тълпата. Французите бяха започнали да стават бавно и предпазливо от земята, втренчили очи в разбитата кола. На паважа останаха да лежат две сгърчени фигури. В едната от тях Майкъл позна Жаклин. Роклята й се беше вдигнала над коленете, разкривайки дебелите й жълтеникави бедра. Над нея се беше навела мадам Дюмулен. Някъде наблизо плачеше жена.

Майкъл слезе от джипа, последван от Кийн. С карабини в ръце, те прекосиха предпазливо площада и се приближиха до прекатурената кола.

„Кийн — помисли си ядосано Майкъл, без да сваля очи от двете сиви фигури, които лежаха проснати с лице към тротоара. — Кийн се оказа по-бърз и свърши всичко, докато аз се разправях с предпазителя! Немците можеха да стигнат до Париж, преди да се наканя да стрелям…“

Оказа се, че в колата имаше четирима души, трима от които офицери. Шофьорът — обикновен редник — беше още жив и от устата му течеше неравна струйка кръв. Той упорито се мъчеше да изпълзи настрани, но като забеляза обущата на Майкъл до себе си, замря на мястото си. Кийн разгледа офицерите.

— Мъртви — съобщи той с типичната си болезнена и мрачна усмивка.

— И тримата. Трябва да ни дадат поне по една „Бронзова звезда“. Кажи на Павоне да ни ги издейства. Какво ще правим с тоя? — Кийн посочи с върха на обувката си ранения шофьор.

— Не изглежда никак добре — отвърна Майкъл. Той се наведе и докосна внимателно войника по рамото. — Говориш ли френски?

Германецът вдигна към него очи. Беше не повече от осемнадесет-деветнадесет години. Напуканите, покрити с кръв устни и сгърченото от болки лице му придаваха някакъв жалък и животински израз. Той кимна с усилие и сви спазматично уста. По обущата на Майкъл закапа кръв.

— Не мърдай — тихо рече Майкъл, наведен над ухото на ранения. — Ще се опитаме да ти помогнем.

Младежът се отпусна бавно върху паважа и се претърколи на хълбока си, загледан с помътени от болка очи в Майкъл.

Междувременно французите се бяха стълпили около разбитата кола. Човекът с червения кръст държеше в ръце два автомата.

— Чудесно — повтаряше той ухилено. — Чудесно! Ето нещо, което ще се посрещне с радост в Париж. — После се приближи до ранения и грубо измъкна пистолета от кобура му. — И това ще свърши работа. Мисля, че имаме 38-милиметрови патрони за него.

Младежът погледна безмълвно червения кръст върху ръката на французина.

— Докторе — продума той бавно, — докторе, помогнете ми…

— А, това ли? — засмя се французинът. — То е само маскировка. За да се промъкна край твоите другари там на пътя. Аз не съм никакъв доктор, драги, и ще трябва от други да търсиш помощ.

Той отнесе настрана скъпоценното оръжие и се залови да го прегледа внимателно дали няма дефекти.

— Не губете повече време с тая свиня — чу се решителният студен глас на мадам Дюмулен. — Сложете край на агонията му.

Майкъл я погледна изумено. Дюмулен стоеше до главата на ранения, скръстила ръце на едрия си бюст. От суровия израз по лицата на мъжете и жените, които се намираха зад нея, можеше да се разбере, че тя говореше от името на всички.

— Не — каза Майкъл. — Този човек е наш пленник, а ние не разстрелваме пленниците.

— Доктор… — промълви раненият.

— Убийте го! — обади се някой зад гърба на мадам Дюмулен.

— Ако американецът не иска да хаби патрони, аз ще го довърша с камъни — рече друг глас.

— Какво ви е прихванало, хора? — извика Майкъл. — Нима сте зверове? — Той говореше на френски, но му беше много трудно да изрази своя гняв и възмущение с помощта на познанията по този език, които беше добил в училище. Отново погледна към мадам Дюмулен. „Просто невероятно! — помисли си той. — Тая малка пълна женица, тая ирландка, попаднала по някаква случайност сред воюващите французи, е просто жадна за кръв и не изпитва никаква милост!“ И прибави гласно, ядосан, че така бавно намира подходящите думи: — Човекът е ранен и не може да ви причини никакво зло. Какъв смисъл има да го доубивате?