Ирвин Шоу - Младите лъвове

Хванал обущата си в ръка, Християн се приближи до вратата, отвори я безшумно и хвърли последен поглед назад към леглото. Преситена от ласки, Франсоаз лежеше в същата поза с протегната ръка, сякаш мамеше покорения любовник. Стори му се, че по устните й играе някаква нова усмивка на сластно задоволство и победно тържество.

Той се измъкна предпазливо навън и безшумно затвори вратата.

След петнадесетина минути Християн стоеше пред писалището на един есесовски полковник. Градът спеше, но службите на есесовците бодърстваха. Помещенията бяха ярко осветени, навсякъде сновяха непрекъснато хора, тракаха пишещи машини и телеписи; във всичко това имаше нещо от трескавата атмосфера в работата на фабрична нощна смяна, която довършва закъснели поръчки.

Полковникът зад бюрото изглеждаше съвсем бодър. Беше нисък на ръст и носеше очила с дебели рогови рамки, но с нищо не напомняше канцеларски плъх. Бледите му очи, увеличени от стъклата, гледаха посетителя внимателно и хладно, а устата му приличаше на тънка червена цепнатина. Държеше се като човек, готов всеки миг да нанесе удар.

— Отлично, подофицер — заяви полковникът. — Ще отидете с лейтенант фон Шлайн, за да покажете къщата и да потвърдите самоличността на дезертьора, както и на жените, които го укриват.

— Слушам, господин полковник — каза Християн.

— Вие имате право. Вашата войскова част вече не съществува — продължи безстрастно есесовецът. — Тя беше унищожена от противника преди пет дена. Вие сте проявили голяма храброст и находчивост, като сте се спасили… — Християн изпита леко смущение, защото не можеше да разбере дали полковникът говори сериозно, или с ирония. Да смущава другите, очевидно беше обичайната тактика на този човек, но може би в случая той беше съвсем искрен. — Ще наредя да ви върнат в Германия. Там ще получите кратка отпуска и после ще ви придадат към друга войскова част — добави есесовецът и очите му блеснаха зад дебелите очила. — В най-близко бъдеще, подофицер, ние ще имаме нужда от хора като вас на наша родна земя. Свободен сте. Хайл Хитлер!

Християн козирува и излезе от стаята с лейтенант фон Шлайн, който също носеше очила.

Двамата седнаха в малката кола, зад която следваше открит камион с войници.

— Какво ще стане с него? — обърна се той към лейтенанта.

— О! — прозя се есесовецът, като свали очилата си. — Утре ще го разстрелят. Всеки ден разстрелваме с десетки дезертьори, а сега, при отстъплението, работата ни още повече ще нарасне. — Той сложи отново очилата си и попита: — Тая ли е улицата?

— Тази — потвърди Християн. — Ето тука.

Малката кола спря пред познатата врата. Камионът също спря с шум и войниците наскачаха на земята.

— Не е нужно да се качвате с нас — рече фон Шлайн. — Присъствието ви би могло да усложни нещата. Кажете ми само на кой етаж и коя квартира и аз ще уредя всичко за минутка.

— Последния етаж, първата врата вдясно от стълбата — обясни Християн.

— Добре — заяви фон Шлайн. Есесовецът говореше с високомерен и пренебрежителен тон, сякаш искаше да покаже на целия свят, че армията далеч не оценява неговите големи способности. Той лениво махна на четиримата войници, които бяха дошли с камиона, приближи се до вратата и позвъня високо.

Застанал на бордюра и облакътен на колата, която го беше довела от есесовския щаб, Християн можеше да чува зловещото дрънкане на звънеца в помещението на портиерката, което се разнасяше навсякъде из заспалата къща. Фон Шлайн не вдигаше пръста си от бутона и непрекъснатият дразнещ звук ставаше сякаш все по-силен. Християн запали цигара и смукна дълбоко. „Ония горе ще го чуят — помисли си той. — Този фон Шлайн е истински глупак!“

Най-после вратата се открехна и Християн дочу раздразнения сънлив глас на портиерката. Фон Шлайн изкрещя бързо нещо на френски и вратата веднага се разтвори. Лейтенантът и войниците се вмъкнаха в къщата и вратата се затвори зад гърба им.

Християн закрачи бавно напред-назад край колата, продължавайки да пуши. Съмваше се и матовобисерна светлина, примесена с тайнствените синкави и сребристолилави тонове на отминаващата нощ, постепенно заливаше улиците и зданията на Париж. Утрото беше прекрасно, но събуждаше само озлобление у Християн. Скоро — може би още днес — той щеше да напусне Париж, за да не го види навярно никога вече в живота си. Обаче тази перспектива не го натъжи. Нека Париж си остане на французите, на тия гъвкави, измамни французи, които накрая винаги побеждаваха. Той беше вече ликвидирал с него. Онова, което бе взел за приказна поляна, се беше оказало тресавище. Привлекателната хубост на града бе всъщност умело поставена примамка, гибелна за човешката чест и достойнство. Измамливо нежен, той вливаше в душата на победителя неизлечима печал. Военните лекари се бяха оказали прави още в самото начало. Тези циници бяха раздали на всеки войник по три ампули салварзан — единственото оръжие, с което можеше да се победи Париж…