Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Имате право — сякаш насън отвърна Християн, обхванат от странното усещане, че се носи по някакви заоблени, благоуханни и необяснимо защо опасни вълни. — Съвсем не съм вече така самоуверен.

— Днес вие сте много уморен — тихо продължи жената. — Малко побелял. И накуцвате леко. През четиридесета година никога не бих повярвала, че можете изобщо да се уморите. Да загинете от славна смърт — да, пронизан от куршуми, но да се уморите — това ми се струваше съвсем невъзможно. Днес вие изглеждате съвсем друг, подофицер, съвсем друг. С това накуцване, с тая прошарена коса и това слабо лице трудно би могъл да каже някои, че сте хубав… Но знаете ли, подофицер, аз съм жена с твърде странни вкусове. Вашата униформа вече не блести, лицето ви е посърнало и у вас не е останало нищо от младия бог на модерната война. — В гласа й отново прозвуча лека насмешка. — За мен обаче тая вечер вие сте много по-привлекателен, подофицер, безкрайно по-привлекателен…

Франсоаз млъкна и нейният опияняващ като опиум глас замря, сякаш сподавен сред потъналите в сянка възглавнички.

Християн стана, пристъпи към кушетката и се втренчи в жената на нея. Тя го погледна с широко отворени очи и недвусмислена усмивка.

Той коленичи бързо и я целуна.

Християн лежеше неподвижно до нея в тъмното легло. Летният нощен ветрец полюшваше леко дръпнатите завеси на широко отворения прозорец. Бледата сребриста светлина на луната смекчаваше контурите на бюрото, тоалетната масичка и на столовете, по които бяха разхвърлени дрехите му.

За Християн нейните бурни, опитни и изтощителни прегръдки бяха нещо ново в неговия любовен живот; невъздържаната вълна от страст бе помела напълно всички спомени за отстъплението, за вонята от санитарния обоз, за трудните походи, за убития млад французин и омразния велосипед, за изтощителното бягство с откраднатия автомобил по задръстените шосета, чийто прах възпаляваше очите. Тук, на меките постели, залети от лунната светлина, войната бе престанала да съществува. Християн внезапно осъзна, че най-после — години след като бе попаднал за първи път във Франция — неговата отдавна забравена мечта да притежава хубава и опитна жена се е осъществила.

Жената, която мразеше германците… Той се обърна с усмивка към нея. Тя лежеше до него с разпръснати по възглавницата тъмни благоухания коси, докосвайки го леко от време на време с върха на пръстите си, и го наблюдаваше с очи, които в бледия здрач бяха добили отново своя загадъчен блясък.

— Както виждаш — продума Франсоаз и по лицето й се плъзна лека усмивка, — не си бил толкова уморен, нали?

Двамата се засмяха тихо. Той се привдигна и я целуна по гладката светла кожа, между шията и рамото, вдишвайки упоителното благоухание на топлото й тяло и косите й.

— Всъщност човек би могъл да намери утешение за всяко отстъпление — прошепна Франсоаз.

През отворения прозорец долитаха стъпките на войници, чиито подковани обуща трополяха тихо и ритмично по паважа; тук, в тая закътана стаичка, през разпилените ароматични коси на неговата любовница, този звук се струваше на Християн приятен и същевременно някак си съвсем безсмислен.

— Знаех, че ще бъде така още тогава, когато за първи път те видях — прошепна Франсоаз. — Знаех, че ще бъде нещо особено.

— Защо трябваше толкова да чакаш? — Християн повдигна леко глава и се загледа в светлото петно, което отразената в огледалото луна очертаваше на тавана. — Господи, като си помисля колко време загубихме! Защо не се реши на това още тогава?

— Не обичах да се любя с германци тогава — хладно отвърна Франсоаз. — Смятах, че не бива да се отстъпва на победителя всичко. Може да ми вярваш, а може и не — за мен това е съвсем безразлично, — но ти си първият германец, комуто позволявам да се докосне до мене.

— Вярвам ти — отвърна Християн, и той наистина й вярваше, защото каквито и да бяха нейните пороци, човек трудно можеше да я упрекне в неискреност.

— Не мисли, че ми беше леко — продума Франсоаз. — Аз не съм монахиня.

— Зная — рече Християн сериозно. — Готов съм да се подпиша под това.

Франсоаз не се засмя.

— Естествено ти не беше единственият — продължи тя. — Имаше толкова много чудесни млади мъже, такъв голям избор от приятни млади мъже… Но нито един… никой… Победителите не получиха абсолютно нищо… Нищо, до тая нощ…

Обхванат от някаква смътна тревога, Християн след кратко колебание попита:

— Защо сега… защо сега промени решението си?