Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Разбира се, разбира се! — Симон протегна сърдечно ръка на Християн. — Много се радвам, че ви виждам. Толкова често сме си спомняли за вас… Но влезте, влезте… Нима ще останете вън през цялата нощ?

Влязоха в апартамента и Симон завъртя ключа на вратата, който им осигуряваше спокойствие и безопасност. Бранд и Християн я последваха в дневната стая. До спуснатите завеси на прозореца стоеше жена в тегелиран пеньоар, чието лице оставаше вън от светлинния кръг на единствената лампа, която бе поставена на масата в съседство с кушетката.

— Оставете всичко тука. Трябва да се измиете. И сигурно умирате от глад — занарежда оживено Симон като грижлива съпруга. — Имаме вино, ще отворим една бутилка, за да отпразнуваме пристигането ви… Франсоаз, виж кой е пристигнал, не е ли чудесно?

„Франсоаз — спомни си Християн, — жената, която мразеше германците, разбира се!“ Той я огледа предпазливо, докато тя се приближаваше, за да поздрави Бранд.

— Много се радвам, че ви виждам — каза Франсоаз.

Сега тя изглеждаше дори по-хубава, отколкото я помнеше — висока, с вчесана нагоре кестенява коса, тънък изящен нос и волева уста.

— Добре дошли, подофицер Дистл — обърна се Франсоаз към Християн, като му стисна топло ръката.

— О — рече предпазливо Християн, — значи, си спомняте за мене?

— Естествено — отвърна Франсоаз, като го погледна втренчено. — Аз често съм си мислила за вас.

„Какво се крие зад тия зеленикави очи? — запита се тревожно Християн. — За какво ли се усмихва, за какво намеква, като ме уверява, че често е мислила за мен?“

— Франсоаз се премести тука миналия месец, cheri! — обясни Симон на Бранд. — Квартирата й беше реквизирана от вашата армия. — При тия думи тя направи мила гримаса на Бранд, който се засмя и я целуна. Симон оттегли неохотно ръце от раменете му. Християн забеляза сега, че е значително остаряла. Беше все още крехка и изящна, но около очите й личаха дребни бръчици, а кожата на лицето й изглеждаше отпусната и суха.

— Дълго ли смятате да останете тука? — попита Франсоаз.

— В момента нямаме нищо определено — рече Християн след кратко колебание, но думите му бяха прекъснати от Бранд, който се разсмя почти истерично, с чувство на явно облекчение.

— Християн, престани с тия глупости — рече той. — Да, ние смятаме да останем до края на войната.

При тия думи Симон се разплака отново и се отпусна на края на кушетката. Бранд се зае веднага да я утешава. Християн забеляза хладния, малко ироничен поглед, който Франсоаз хвърли към двойката, преди да се обърне деликатно и да се върне при прозореца.

— Хайде, вървете — изхлипа Симон. — Ставам просто смешна. Сама не зная защо плача. Да, ставам смешна. Съвсем като мама: тя плаче, когато е щастлива, плаче, когато е нещастна, плаче при слънчево време, плаче, когато завали. Вървете да се изкъпете. Когато се върнете, аз ще бъда пак предишната разумна женичка и ще ви поднеса най-хубавата вечеря в света. Вървете и не ме гледайте на какво приличам! Хайде!

Бранд се усмихна глупаво като блудния син, който се завръща у дома, и доби изражение, което никак не подхождаше на неговото слабо и изразително интелигентно лице, покрито сега с прах от дългия път от Нормандия дотук.

— Ела, Християн — рече той. — Да свалим от себе си тая мръсотия!

Двамата тръгнаха към банята. Християн забеляза, че Франсоаз дори не погледна след тях.

Водата в банята беше студена поради липса на отопление. Докато Християн се мъчеше да вчеше мократа си черна коса с някакъв чужд гребен, Бранд заговори през сапунената пяна за Симон:

— В тая жена има нещо особено, нещо, което не съм срещал в никоя друга. Всичко… всичко в нея ми харесва. Това изглежда странно, като имаш пред вид, че съм много придирчив към жените. Коя намирах много слаба, коя суетна, коя глупава. Две-три седмици, и всичко свършваше. Със Симон обаче се оказа съвсем друго… Зная, че е твърде сантиментална, зная, че вече старее, забелязвам бръчките й и въпреки това я обичам — добави той усмихнат. — Не притежава кой знае какъв ум, и все пак я обичам. Разплаква се лесно, но и това ми харесва. — После със сериозен вид заключи: — Симон е единствената ценност, която съм спечелил във войната.

Сякаш засрамен от прекалената си откровеност, Бранд отвори целия кран на душа и започна енергично да измива сапуна от лицето и врата си. Беше съблечен до кръста и Християн погледна с насмешливо съчувствие тънките му момчешки ръце и слабия му гръден кош с ясно очертани ребра. „Колкото любовник, толкова и войник! — помисли си Християн. — Как успя изобщо да оцелее в тая четиригодишна война?“