Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Защо ми разправяш всичко това? — попита Християн, без да сваля очи от бледата лента на пътя, като същевременно си мислеше с тревога: „Той има някакъв определен план, но аз не искам да се свързвам още с него!“

— Защото, когато стигна в Париж — бавно отвърна Бранд, — смятам да дезертирам.

В продължение на цяла минута и двамата мълчаха.

— Всъщност не се изразих правилно — рече най-после Бранд. — Не аз дезертирам от армията, а армията дезертира от мене. И смятам да го направя официално, без да се крия.

Да дезертира! Тая дума прокънтя с особена сила в ушите на Християн. Противникът отдавна вече хвърляше позиви и пропуски, с които искаше да убеди германците, че войната е свършена, че трябва да дезертират и че като пленници ще бъдат третирани добре… Християн бе чувал за случаи, когато войници правили опити да се предадат на противника, но били залавяни и обесвани по няколко души на първото срещнато дърво, а близките им в Германия били разстрелвани. Бранд нямаше семейство, за него беше много по-лесно. Разбира се, в тоя хаос трудно би могло да се установи кой е дезертирал, кой е паднал убит и кой е бил пленен в сражение с противника. Може би по-късно, след петнадесетина години, ще достигне смътен слух, че си дезертирал, а може би и никога няма да се узнае; тогава заслужаваше ли си да се мисли за подобна далечна опасност?

— Защо трябва да ходиш чак в Париж, за да дезертираш? — попита Християн, спомняйки си позивите. — Защо не избереш обратния път: да се предадеш на първата американска част, на която попаднеш?

— Мислил съм по този въпрос — отвърна Бранд. — Не смятай, че не съм мислил. Но е опасно. Трудно е да се довериш на фронтови части. Може набързо да те пречукат, кой знае, може би минута преди това снайперист да е убил някой техен другар! Може би не ще имат време да се занимават с пленници. А може да попаднеш и на евреи, чиито близки се намират в Бухенвалд. Всичко е допустимо. Не забравяй също, че тука, в тая дяволска страна, има вероятност изобщо да не стигнеш до американски войски. Всички французи между това селище и Шербург имат вече оръжие и с настървение дебнат да убият някой германец, преди да стане късно. Не, не, приятелю, аз искам да дезертирам, а не да умра.

„Какъв предвидлив човек! — с възхищение си каза Християн. — Предварително е обмислил всичко.“ Нищо чудно тогава, че Бранд бе успял така добре да се нагоди и в армията; той правеше снимки, които се харесваха в министерството на пропагандата, имаше чудесна службица като фотограф в Париж, където живееше в елегантен апартамент, ядеше вкусни неща, обличаше се добре и разполагаше с куп платени любовници.

— Кажи, помниш ли моята Симон? — обади се Бранд.

— Още ли поддържаш връзки с нея? — изненада се Християн.

Бранд живееше със Симон още от 1940 година. Християн се бе запознал с нея в Париж през време на първата си отпуска. Тогава излязоха заедно да се позабавляват и Симон дори доведе една своя приятелка… Как ли се казваше? Да, Франсоаз… Но тая Франсоаз беше студена като лед и изобщо не скриваше неприязнеността си към германците. Бранд наистина имаше щастие в тая война. Облечен в униформа на армията победителка, но останал по дух гражданин на Франция, той използваше добре както знанията си по френски език, така и преимуществата на своето двойствено положение.

— Разбира се, че все още поддържам връзки със Симон — отвърна Бранд. — Какво чудно има в това?

— И аз сам не зная — усмихна се Християн. — Само недей да ми се сърдиш. Но това беше толкова отдавна… Четири години оттогава… Четири години война… — Макар че Симон беше много хубавичка, той, без да знае защо, винаги си бе въобразявал, че със своите възможности Бранд непрекъснато прелита от една красавица на друга.

— Ние смятаме да се оженим веднага щом като тая свинщина се свърши — решително каза Бранд.

— Правилно — одобри Християн, намалявайки скоростта, за да отмине колона уморени войници в края на пътя, чието оръжие проблясваше слабо на лунната светлина. — Какво всъщност би могло да ви попречи? — добави той, като си помисли със завист: „Ах, тоя Бранд, тоя щастлив, благоразумен Бранд! Ни веднъж не е раняван, преживя леко войната и ето вече подготвя бъдещото си щастие!“

— Ще отида направо при нея — продължи Бранд — и ще се облека цивилно. И няма да мръдна оттам, докато американците пристигнат. После, когато възбуждението стихне, Симон ще отиде при американската военна полиция и ще им съобщи за мен, ще им каже, че съм германски офицер, който иска да се предаде. Американците са културни хора, отнасят се внимателно с пленниците си. Разбира се, войната скоро ще свърши и ще ме пуснат, тогава ще се оженя за Симон и ще започна отново да рисувам картини…