Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Надявам се — изхриптя французинът с писклив старчески смях, — че мосю е харесал коняка.

„Проклети французи — помисли си гневно Християн, — способни са до един да ни избият!“

Той излезе на улицата и се присъедини към Бранд.

— Да вървим — тихо го подкани Бранд. — Ще се поразходим из площада, защото не искам да чуят онова, което ще ти кажа.

Двамата тръгнаха по малкия площад край спуснатите капаци на магазините. Християн с изненада откри, че след последната им среща фотографът бе значително остарял, отслабнал и посивял при слепоочията, а около очите и устата му се бяха появили множество дълбоки бръчки.

— Видях те, като влизаше — рече Бранд, — и в началото просто не можах да повярвам на очите си. Цели пет минути те наблюдавах, за да се уверя, че действително си ти. Боже мой, какво е станало с тебе?

Християн повдигна рамене, малко ядосан от думите на Бранд, който също не изглеждаше особено блестящо.

— Животът ме поочука — отвърна той. — А ти какво търсиш тук?

— Пратиха ме в Нормандия — обясни Бранд, — за да заснемам десанта, пленени американски войници, трупове на френски жени и деца, убити от американски бомби… Изобщо обичайните неща. Само не се спирай, върви. Заседиш ли се и — хоп, някой офицер ще ти поиска документите и ще се опита да те прикачи към някаква част. Тук е пълно с такива типове.

Двамата продължиха да крачат деловито по тротоара, сякаш отиваха да изпълнят някаква задача. Залезът бе обградил с червено-сивите каменни стени на околните здания и разтакащите се из площада войници приличаха вече на разлети тъмни петна на фона на сивия калдъръм и плътно закритите прозорци.

— Кажи, какво смяташ да правиш? — попита Бранд.

Християн се засмя тихо и сам се учуди на сухия звук, който се изтръгна от гърлото му. Сега, след многодневното паническо бягство пред напиращите американци, мисълта, че може да прояви самостоятелна инициатива, му се стори особено забавна.

— За какво се смееш? — Бранд го погледна подозрително и Християн веднага доби сериозен вид, защото разбра, че ако ядоса фотографа, той няма да сподели с него своите сведения.

— За нищо, честна дума — отвърна Християн. — Просто съм малко уморен. Току-що спечелих деветдневното европейско състезание на велосипед и не съм съвсем в ред. Но и това ще мине.

— И така — раздразнено рече Бранд, — какво смяташ да правиш? — По гласа му Християн разбра, че и неговите нерви са обтегнати до крайност.

— Смятам да се върна с велосипеда в Берлин и да стигна световния рекорд на бързина.

— Остави, за бога, шегите — сопна се Бранд.

— Знаеш ли, аз обичам да въртя педалите из историческите места на Франция — каза Християн развеселен, — обичам да беседвам с местните жители, тъй очарователно обкичени с ръчни бомби и английски автомати, но все пак, ако ми падне нещо по-интересно, бих могъл да си помисля…

— Слушай — прекъсна го Бранд, — в един хамбар на километър и половина оттука съм скрил една двуместна английска кола…

Християн внезапно изтрезня и загуби всякакво желание да се шегува.

— Не се спирай — прошепна рязко Бранд. — Предупредих те да не спираш на едно място. Аз искам да се върна в Париж. Но моят глупав шофьор снощи офейка. Вчера ни обстрелваха самолети и тоя идиот така се изплаши, че през нощта хукна да се предава на американците.

— Гледай ти — продума Християн и се помъчи да изрази някакво съчувствие. — А защо цял ден си висял тука?

— Защото не мога да шофирам — горчиво отвърна Бранд. — Представяш ли си — да не се науча да карам кола!

Тоя път Християн не можа да сдържи смеха си.

— Господи — възкликна той, — и това ми било човек на модерния двадесети век!

— Няма нищо смешно в това — сопна се Бранд. — Какво мога да науча с тия похабени нерви? Веднъж в трийсет и пета година се опитах и едва не се пребих.

„Как може някой да си позволи да бъде с похабени нерви в двадесетия век?“ — помисли си Християн, обхванат от радост, че така внезапно бе добил преимущество над човека, който през цялата война се бе нареждал тъй умело и успешно.

— А защо не предложи на някой от тия хора? — Християн махна с ръка към войниците, които се изтягаха по стълбището на кметството.

— Защото не им вярвам — мрачно отвърна Бранд, като се огледа с нескрит страх. — Ако ти разправя само половината от онова, което съм чувал за убийства на офицери от собствените им войници през последните дни… От двайсет и четири часа вече обикалям това проклето градче и все мисля какво да предприема и кому да се доверя. Но всички се движат на групи, всички си имат другари, а машината е само двуместна… Кой знае, утре американците може да пристигнат тука или да отрежат пътя за Париж. Да ти кажа право, когато те видях в кафенето, едва не се разплаках от радост. Слушай… — Бранд го сграбчи с тревога за ръката, — ти самичък ли си? Няма ли други с тебе?