Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн машинално откри огън и улучи момчето с втория откос. То се строполи на пътя, а велосипедът полетя в близката канавка.

Християн се затича тромаво по неравното шосе, като тропаше тежко с обущата си в утринната тишина. Вдигна велосипеда и го задвижи напред-назад, докато се увери, че не е повреден. После погледна към момчето. То лежеше с глава към него, с бледо лице. На горната му устна, под тънкия, изящен нос, бяха наболи едва забележими мустачки. На гърба на избелялата синя риза се разливаше бавно червено петно. Християн неволно пристъпи към момчето, но се спря. В селото сигурно бяха чули изстрелите и ако го намереха тука, надвесен над умиращото дете, сигурно щяха веднага да го ликвидират.

Той скочи на велосипеда и потегли към изток. След изтощителното ходене в продължение на толкова дни сега му се струваше, че земята се носи под него с удивителна бързина. Беше му леко на краката, утринният ветрец, приятен и прохладен, галеше лицето му, а погледът му се спираше с наслада на зелените, покрити с роса листа на дърветата от двете страни на пътя. „Ето — помисли си той, — не само офицерите имат възможност да се движат с превозни средства!“

Шосетата във Франция бяха сравнително равни, добре поддържани, без големи наклони, сякаш пригодени специално за велосипедисти. По такива шосета човек можеше да мине без особени усилия по двеста километра на ден, да, без особени усилия…

Християн отново се чувстваше силен и млад и за първи път, откакто бе видял неприятелски безмоторник да се спуска на крайбрежието в оная злощастна и далечна утрин, изпита известна надежда, че не е загубено всичко. След половин час, когато велосипедът се носеше леко надолу по слабия наклон между две ниви с млада, огряна от утринното слънце бледожълта пшеница, неочаквано откри, че си подсвирква някаква весела и волна песничка.

Тоя ден Християн непрекъснато въртя педалите към изток, по пътя за Париж, отминавайки група войници, които вървяха пеша или се движеха бавно в селски каруци, тежко натоварени с картини, мебели и бъчвички ябълково вино. Бежанци той беше виждал и по-рано, преди месеци и дори години, но тогава това му бе изглеждало естествено, защото те бяха предимно жени, старци и деца, които имаха основание да мислят за своите дюшеци, олющени мебели и кухненски съдини, понеже се надяваха да си изградят другаде огнище и дом. Но беше странно да срещнеш в такива групи германски войници — въоръжени и в униформа млади мъже, — които можеха да очакват само едно от двете: да бъдат сформирани в нови части и заставени насила да се сражават отново или пък да попаднат в ръцете на американците, които — както се мълвеше — напираха от всички страни. И в двата случая тия картини в рамки, задигнати от нормандските замъци, и тия емайлирани лампи щяха да им бъдат от съмнителна полза. С упорити и окаменени лица войниците на разгромената армия се точеха в бавен поток към Париж по огрените от лятното слънце шосета, без офицери, без дисциплина, без организация, изоставени на милостта на американците, чиито танкове и самолети ги преследваха по петите. От време на време само край Християн минаваше запъхтян френски автобус с газгенераторен мотор, препълнен с прашни войници, които при всяка височинна трябваше да слизат и тикат колата. Понякога се срещаха и офицери, но те предпочитаха да мълчат и изглеждаха отчаяни и сломени като самите войници.

А лятото във Франция бе в пълния си разгар, времето беше прекрасно, слънцето грееше ярко и в селските градинки бяха избуяли розови и червени мушката.

Надвечер Християн се почувства съвсем изтощен. От години не бе карал велосипед, а днес първите един-два часа се бе движил с много голяма скорост. При това бяха стреляли на два пъти по него и чувайки писъка на куршумите над главата си, той увеличаваше още повече бързината, за да избегне опасността. Когато най-после влезе бавно в площада на някакъв град, кормилото просто отказваше да го слуша. Залитащ от умора, той откри с радост, че площадът е пълен с войници; едни седяха в кафенетата, други спяха изтощени върху каменните пейки пред кметската сграда, а трети се мъчеха да поправят допотопни ситроени с надежда, че ще ги накарат да пропътуват още няколко километра. Тук, поне за известно време, той щеше да бъде в безопасност.

Слезе от велосипеда, който представляваше за него вече нещо като неуловим и подъл враг — коварна френска машинка сякаш със свой собствен ум, която в своята упорита кръвожадност беше изсмукала всичките му сили и бе направила пет опита да го хвърли на земята било при завои, било при невидими дупки по пътя.