Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн сръбна от коняка си. Течността имаше остър вкус и може би дори не беше коняк. Навярно бе правен преди два-три дена, и то от долнокачествен спирт. Ах, тия французи, тия жалки французи! Той погледал с омраза старика зад бара. Навярно старият французин е бил измъкнат от къщи и пратен тук да поработя малко в заведението. Барът сигурно принадлежеше на някои здрав и тлъст търгаш, който до вчера е работил в него, заедно със своята пълна и потна женичка. Но видял накъде клонят работите, видял как първата вълна от разпасани германци се стича през града, той бе поставил старика зад бара, уверен, че дори немците не биха излели озлоблението си върху главата на такъв допотопен представител на човешкия род. Самият собственик и жена му сигурно се таяха сега в някоя мансарда и се тъпчеха с телешки пържоли с гарнитура, които поливаха с хубаво бяло вино, или пък се любеха в леглото, потни и вмирисани на чесън. (Християн неволно си спомни Корин от Рен с нейните огромни форми, дебели ръце и твърди като кълчища боядисани коси). Прегърнати като херувими в своето пухено легло, търговецът и жена му навярно се подсмиваха доволно при мисълта за стария татко в мръсната кръчма, който ограбва обеднелите германски войници, и потръпваха от радост, като си представяха дългия низ убити германци по пътищата, по които напираха вече американци, готови да плащат още по-висока цена за тоя долнокачествен алкохол.

Християн втренчи поглед в старика, който в отговор го изгледа нахално, невъзмутимо и предизвикателно с мъничките си черни очички на похабеното си сбръчкано лице. Да, един грохнал старец с хиляди безполезни франкове в джоба, един грохнал старец с прогнили зъби; един грохнал старец, който знае, че ще надживее половината от тия млади хора в заведението на дъщеря му; един грохнал старец, който ликува в душата си при мисълта за ужасната участ, която очаква всички тези полупленени, полумъртви чужденци, безмълвни и присвити в здрача край мръсните маси.

— Мосю желае още нещо? — попита старецът с тънкия си хрипкав глас и с израз на човек, заслушан в някаква забавна шега, която някой друг в залата не може да чуе.

— Мосю не желае нищо — отвърна Християн.

Да, грешката на германците се състоеше в това, че бяха проявили прекалена снизходителност към французите. Съществуват само приятели и врагове — средно положение не може да има. Едните обичаш, другите убиваш: всичко останало е политика, корупция и слабост, за която накрая трябва да се плаща. Харденбург със своето обезобразено лице там, на Капри, в съседство с обгорелия танкист, беше прозрял прекрасно това, но политическите дейци не го бяха разбрали.

Старецът притвори очи. Черните насмешливи зрънца се скриха зад жълтеникавите и набръчкани, подобни на мръсен пергамент клепачи. Той обърна глава настрани, но Християн осъзна, че старикът бе успял някак си да спечели решителна победа над него.

Пи отново и усети, че алкохолът започва вече да му действа. Чувстваше се сънлив и същевременно изпълнен с необикновени сили, като великан от сънищата — страшен със своите бавни полусъзнателни движения и с чудовищния си удар.

— Допийте коняка си, подофицер — разнесе се тих познат глас. Християн вдигна глава и присви очи, за да разгледа човека, който стоеше в полумрака пред неговата маса.

— Какво? — с глупаво изражение попита той.

— Бих искал да поговоря с вас — добави човекът с усмивка.

Християн тръсна глава, разтвори широко очи и внезапно го позна.

Пред него стоеше Бранд — в офицерска униформа, мършав, потънал в прах и гологлав, но все пак Бранд с усмивка на лицето.

— Бранд…

— Шшт! — предупреди го Бранд и сложи ръка върху рамото му. — Допий си чашата и ме последвай.

После се обърна и излезе от бара. Християн видя през прозореца, че той застана на улицата с гръб към заведението, край което в този момент минаваше разпокъсана колона трудовашки части. Допи на един дъх коняка си и стана. Старият французин зад тезгяха отново го изгледа внимателно. Християн отмести стола, хвана велосипеда за кормилото и го подкара към изхода. При вратата неволно се обърна и отново срещна насмешливия поглед на мъничките старчески очички, които помнеха 1870 година, Вердюн и Марна. Старикът стоеше пред един плакат, отпечатан от германците на френски език, с изображението на охлюв, който вместо рога имаше американско и английско знаме и който пълзеше бавно нагоре по Апенинския полуостров. Надписът отдолу гласеше, че дори един охлюв отдавна би стигнал до Рим… „Каква дързост!“ — помисли си Християн. Старикът навярно бе окачил плаката преди няколко дни с явното желание да подиграе и обиди бягащите германци.