Ирвин Шоу - Младите лъвове

Той вървеше, като буташе велосипеда, със схванати от умора крака. Войниците — насядали и налягали по площада — хвърляха към него тъп, безразличен поглед и веднага свеждаха равнодушно очи. Християн стисна здраво велосипеда, защото схващаше, че всеки от тия изтощени хора със студени безучастни лица би го ликвидирал с радост при първа възможност заради двете колела и протритото седло.

Имаше голяма нужда да поспи малко, но не се решаваше да стори това. След ония изстрели по пътя не искаше да рискува и да остава самичък дори в най-тихите и безопасни места. Единственото спасение от дебнещите из засада французи беше да се движи бързо или да търси компанията на големи групи хора. Тука обаче, в тоя град, сред тия войници, също не можеше да остане да спи, защото знаеше, че когато се събуди, велосипедът ще е изчезнал. Той също не би се поколебал да задигне някое превозно средство не само от заспалия си другар, но и от самия генерал Ромел, и за това нямаше основания да предполага, че тия озлобени, с подбити крака господа биха постъпили другояче.

„Трябва да пийна — реши Християн. — Това ще ме ободри и ще ми даде нови сили.“

Влезе със схванати крака през отворената врата на едно кафене, като тикаше велосипеда пред себе си. В дъното на помещението седяха няколко войници, които го погледнаха без изненада, сякаш смятаха за най-естествено явление немски подофицери да влизат в кафенета с велосипеди, с коне или с бронирани коли. Християн внимателно опря машината до стената и пред задното колело постави стол, на който седна. После направи знак на стареца зад бара.

— Коняк — поръча той, — един двоен коняк.

Помещението тънеше в сянка, а на стените висяха обичайните табелки на немски и френски, които запознаваха посетителите със заповедите за продажба на алкохол и гласяха, че във вторник и четвъртък се поднасят само аперитиви. „Днес е четвъртък — спомни си с усилие Християн, — но тоя четвъртък е особен и може би министерските разпоредби на Виши нямат задължителна сила. Във всеки случай министърът, който е издал тия заповеди, в тоя миг сигурно бяга нанякъде колкото му държат краката и сам не би се отказал от чашка коняк.“ Единственият закон, който действаше в тая лятна вечер, беше законът за бягството, а реалната власт се изразяваше чрез оръдията на 1-ва и 3-та американска армия, чийто глас още не се чуваше, но въпреки това караше хората да изтръпват предварително от ужас.

Бюфетчикът се приближи с провлечена стъпка и малка чашка коняк в ръка. Християн с раздразнение откри, че старецът има дълга брада като на библейски пророк, а вонящата му уста беше осеяна с прогнили зъби. Нима и тука, в тая прохладна тъмна стая, нямаше спасение от този ужасен лъх на разложение и смърт, на гнилост и леш?

— Пет франка — рече французинът и се наведе към Християн, като за всеки случай продължаваше да държи чашата в ръка.

Християн изпита желание да поспори със стария мошеник, задето искаше такава прекомерна цена, но се отказа. Тия французи извличаха облаги от победи и от поражения, от настъпления и отстъпления, от приятели и от врагове! „Нека американците поживеят малко с тях и тогава ще ги питам как им харесва“ — помисли си той мрачно, като хвърли на масата една смачкана и обезценена петдесетфранкова банкнота, отпечатана от германските военни власти. Всъщност тия франкове и без това нямаше да му трябват дълго време. Християн си представи с усмивка как старикът се мъчи да получи от новите победители здрава валута срещу тия парчета хартия без никаква стойност.

Французинът сгъна прилежно банкнотата, повлече крак край изтегнатите войници и зае обичайното си място зад бара. Християн повъртя чашата в ръка, без да пие, доволен, че може най-после да седне, че подбитите му крака ще си починат и че е в състояние да облегне уморения си гръб на дървения стол. После разгледа лениво останалите посетители в бара. В полумрака беше трудно да види добре лицата на тия хора, които седяха мълчаливи, обхванати от изтощение и потънали в мисли, като отпиваха бавно от чашите си, сякаш съзнаваха, че не им остава още много време да пият и искаха да удължат удоволствието, да задържат завинаги парливия вкус на спирта върху езика си.

В паметта му възкръсна полузаличената от времето картина на едно друго кафене в Рен, където войниците — безгрижни, весели и шумни — седяха по разкопчани куртки и пиеха евтино шампанско. Сега никой не пиеше шампанско, нито вдигаше шум, а ако някой отвореше уста, говореше тихо и отвръщаше само с „да“ или „не“. Ще оживее ли до утре? Какво ще сторят американците с нас? Свободен ли е пътят за Рен? Чухте ли какво ставало с бронираната дивизия „Леер“? Какво казва Би Би Си? Свършено ли е всичко, или още не? Докато въртеше чашата си в ръка, Християн си спомни за войника, когото бе предал за наказание заради неподчинение и непристойно държание. Какво ли бе ставало с него? Навярно го бяха лишили от седмична отпуска за един месец. Християн се усмихва слабо и се облегна на велосипеда. Колко хубаво би било сега да те затворят в казармата за цял месец! Или да затворят в казармите за цял месец 1-ва американска армия, 8-а въздушна армия и австрийците, които служеха в германската войска, заради непристойно държание…