Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн имаше вече чувство, че цял живот отстъпва. Просто не можеше да си спомни дали изобщо някога е напредвал. Отстъплението беше станало обичайно явление, неизбежен спътник на живота му. Назад, все назад, вечно сломен и изтощен, вечно сред вонящи трупове на убити германци, вечно преследван от неприятелски летци, които — с ухилени лица и сигурни в своята безопасност — стреляха с картечници от блестящите крила на своите машини и избиваха стотици хора за една минута.

Зад гърба му прогърмя клаксонът на автомобил и той отскочи машинално настрани. След миг край него профуча малка закрита кола, обгръщайки го с облак ситен прах. Пред очите му за момент се мярнаха гладко избръснатите лица на няколко мъже, единият от които пушеше пура.

Внезапно някой изкрещя нещо и над главите им зареваха мотори. Християн скочи тромаво настрани и се хвърли в един от ония плитки окопи, които германската армия бе имала съобразителността да изкопае покрай голяма част от шосетата на Франция специално за подобни нужди. Той се прилепи към влажната земя и свря глава между раменете си, заслушан в рева на завръщащите се машини и трясъка на картечниците. Самолетите прелетяха два пъти над тях и се отдалечиха. Християн се изправи и излезе от окопа. Никой от спътниците му не беше пострадал, но малката кола лежеше прекатурена до едно дърво и гореше. Двама от пътниците бяха изхвръкнали от нея и лежаха неподвижни посред пътя. Останалите двама пламтяха като факли заедно с конопената тапицерия, целите облени с бензин.

Християн се приближи бавно до двамата, които лежаха по лице на шосето. Не беше нужно да ги докосне, за да разбере, че са мъртви.

— Офицери — обади се някой отзад. — Искало им се да се повозят — ето, повозиха се! — И човекът плю шумно.

Останалите войници минаха равнодушно край труповете и горящата кола. За миг Християн изпита желание да спре някой, за да му помогне да преместят убитите, но това щеше да доведе до пререкания, и реши, че всъщност не си струва да рискува.

Той продължи бавно пътя си към изток и почувства, че повреденият му крак започва отново да трепери. В устата и гърлото му беше заседнал тежкият смесен дъх от конските трупове и разпилените лекарства от обоза; в желанието си да се отърве от него той се изсекна и започна да плюе на земята.

На другата сутрин щастието му се усмихна. През нощта се бе отделил от другите войници и след време успя да се добере до покрайнините на някакво село, което на лунната светлина изглеждаше мрачно, безжизнено и запустяло. Християн обаче реши да не влиза по тъмно в него, защото жителите можеха да открият, че е самичък, да задигнат оръжието, обущата и униформата му, а трупа му да захвърлят да изгние зад плетищата. Затова се подслони под едно дърво, хапна малко от сухата си дажба и спа чак до зори.

На сутринта прекоси селището почти бегом и мина край църквата, край неизбежния паметник на победата с палмови листа и щикове пред кметската сграда и край затворените с капаци магазини, без да види човешка душа. Французите просто изчезваха от лицето на земята навсякъде, където отстъпваше германската армия. Дори кучетата и котките сякаш разбираха, че е по-безопасно да се укрият, докато премине потокът от озлобени и победени войници.

Щастието му се усмихна чак когато се намери на другия край на селото. Той продължаваше да тича задъхан, защото последните къщи все още не бяха изчезнали зад гърба му, когато иззад близкия завой се появи велосипедист.

Християн се закова на мястото си. Велосипедистът очевидно бързаше. Навел ниско глава, той въртеше усилено педалите и се приближаваше, без да забележи германеца.

Християн застана сред пътя и зачака. Ездачът беше петнадесет-шестнадесетгодишен хлапак без шапка, в синя риза и стари панталони от френската армия; той се носеше в хладната мъглива утрин между редиците тополи от двете страни на неравното шосе, предшестван от леката удължена сянка, която хвърляха краката му и двете колела.

Младежът забеляза Християн едва когато се намери на около тридесет ярда от него, и внезапно спря.

— Ела тука! — пресипнало кресна Християн на немски, защото в момента не можеше да си спомни ни една френска дума. — Хайде, приближи се.

И сам се отправи към момчето. Известно време двамата се гледаха втренчено. Лицето на младежа, над което се виеха тъмни къдрици, беше пребледняло, а в очите му се четеше страх. После, с бързината на подплашено животно, хлапакът обърна велосипеда си, скочи за миг на седлото и преди Християн да успее да свали автомата си, полетя в обратна посока, като въртеше отчаяно педалите.