Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Свърши! — рече Бърнекер. — Кучето най-после свърши.

Той отмести настрана тялото на сержанта, а Ноа започна да трие бавно кръвта от лицето си.

Стрелбата спря и наоколо отново настъпи тишина, нарушавана само от виковете и стенанията на ранените, които се търкаляха из нивата. Някой се надигна предпазливо над насипа, за да види дали може да се помогне на пострадалите, но картечниците залаяха отново и над главите им полетяха стръкчета трева, покосена от куршумите. Изтощени, задъхани, останалите живи войници от ротата се спотаиха на дъното на канавката.

— Проклета авиация! — гневно изруга Бърнекер. — „Съпротивата ще бъде сломена. Противникът ще бъде унищожен или обезвреден.“ Добре са ги унищожили, нали? Кълна се, че първия летец, когото видя…

Войниците си бяха поотдъхнали и сега лежаха тихо, очевидно решени да оставят на други да повоюват малко.

След няколко минути се появи Грийн. Той крачеше бързо покрай канавката и с тънкия си писклив глас се мъчеше да убеди хората да продължат напред.

— Не може така — пищеше лейтенантът. — Хайде, ставайте. Трябва да вървим напред. Докога ще стоим тука? Втори взвод изпраща група да заобиколи картечниците отляво, а ние сме длъжни да ги държим приковани на местата им. Хайде ставайте, ставайте…

В пискливия глас на Грийн звучеше истинско отчаяние, но войниците дори не поглеждаха към него. Лежаха, закрили лица в меката трева, и се правеха, че не чуват думите му.

Неочаквано Грийн се изкачи върху насипа и изправен с целия си ръст, продължи да ги увещава и моли, но никой не помръдна от мястото си. Ноа наблюдаваше с любопитство лейтенанта, сигурен, че след миг ще го види сразен от куршум. Картечниците затракаха отново, но Грийн продължи да скача напред-назад като полудял, викайки несвързано:

— Вижте колко е просто… Няма нищо страшно… Ставайте…

Най-после той скочи от насипа, обърна гръб на канавката и закрачи по откритата нива. Картечниците замлъкнаха и войниците си отдъхнаха доволни, че лейтенантът си бе отишъл.

„Ето моята система! — самодоволно си помисли Ноа. — Прилагам ли я, няма нищо страшно. Просто ще правя, каквото правят останалите. Ще си стоя тука и нищо не могат да ми сторят!“

Отляво и отдясно сражението продължаваше, но те не можеха да видят и да разберат как се развиват нещата. Тук, в канавката, всичко беше тихо и спокойно. Германците не можеха нищо да им направят, а те от своя страна нямаха никакво желание да ги предизвикват. Тук беше удобно и съвсем безопасно. Когато противникът се оттегли или бъде обграден, тогава ще имат време да решат дали да се придвижат напред. Преди това обаче — не!

Бърнекер извади от раницата си кутията със сухата храна и я отвори.

— Пак телешки колбаси — недоволно промърмори той, тъпчейки в устата си парчета месо с помощта на ножа си. — Кой глупак е измислил това ядене? А това пък — добави той и захвърли пакетчето с лимонада на прах — не бих пил, дори ако умирам от жажда.

Ноа нямаше никакво желание да яде. От време на време само поглеждаше към трупа на Рикит, който лежеше на пет стъпки от него. Очите на мъртвеца бяха широко разтворени, по окървавеното му лице беше застинала гневна заповедническа гримаса; в горната част на гърлото му зееше голяма рана. Ноа се опита да си внуши, че изпитва удоволствие при вида на мъртвия си враг, но не успя. Смъртта бе превърнала Рикит от брутален и зъл грубиян, от човек с циничен език и от студен убиец в още един мъртъв американец, в загинал другар и загубен съюзник…

Ноа поклати глава и отвърна очи от Рикит.

Към насипа отново се приближи лейтенант Грийн заедно с някакъв висок човек, който крачеше бавно и се взираше замислено в налягалите в канавката намръщени войници. Когато двамата се приближиха, Бърнекер възкликна тихо:

— Господи, две звезди!

Ноа се надигна и погледна. За първи път, откакто беше в армията, виждаше генерал-майор.

— Генерал Емерсън — сепнато прошепна Бърнекер. — Какво, по дяволите, търси тука? Защо не си стои вкъщи?

В този момент генералът изтича с неочаквана енергия към хребета на възвишението и се изправи с цял ръст с гръб към германските линии. После закрачи бавно край канавката и заговори на онемелите от изненада войници. На кръста си носеше пистолет в кобур, а под мишница държеше къса палка.

„Невероятно — помисли си Ноа, — тоя човек просто е навлякъл генералска униформа! Грийн се мъчи да ни подведе.“

Картечниците затракаха отново, но генералът продължи да се движи все така бавно, с леки и спокойни стъпки, като истински атлет, и не спираше да говори на войниците, край които минаваше.