Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Всичко е наред — обади се Бранд зад гърба му. — Стигнахме целта си.

Християн изгаси мотора и слезе. Бранд пристъпи към него заедно с някакъв мъж. Непознатият беше дребен, но пълен, с мека филцова шапка, която в оскъдното осветление му придаваше полукомичен, полузловещ вид.

Човекът обиколи бавно колата, като я потупваше. „Не е лоша“ — произнесе той на френски. После изчезна в едно малко помещение встрани, където светеше затъмнена лампичка.

— Продадох машината за седемдесет и пет хиляди франка — рече Бранд и размаха банкнотите. Християн не можеше да види парите, но долови сухото шумолене на хартията. — Ще ни свършат добра работа през следните няколко седмици. А сега да извадим всичко от колата. Ще продължим пеша.

„Седемдесет и пет хиляди франка! — с възхищение си каза Християн, докато помагаше на Бранд да извадят хляба, свинските бутове и калвадоса. — Тоя човек е просто непобедим. Навсякъде има приятели, делови връзки и винаги е готов да ти се притече на помощ.“

Човекът с меката шапка се върна с две зеблови торби. Християн и Бранд натикаха в тях всичките си продукти. Французинът стоеше равнодушно в сянка, като ги наблюдаваше внимателно, без да прояви никакво желание да им помогне. Когато привършиха работата си, той ги поведе надолу по някакви стълби и отключи една врата.

— Довиждане, мосю Бранд — рече французинът с безизразен глас. — Надявам се, че ще прекарате добре в Париж. — В гласа му прозвуча лек присмех и едва доловимо предупреждение. Християн изпита желание да го измъкне на улицата и да разгледа лицето му, но се поколеба и в това време Бранд го дръпна нервно за ръката. Християн го последва. Французинът затвори вратата зад гърба им и с лек шум завъртя ключа.

— Оттука — рече Бранд и тръгна напред, носейки на рамо торбата с плячката. — Не е далеч.

Християн го последва нататък по тъмната улица. Беше решил по-късно да разпита Бранд що за човек е французинът с меката шапка и защо му е двуместната кола. Но сега се чувстваше много уморен, а Бранд и без това вървеше бързо, нетърпелив да стигне до дома на своята любима.

Две минути по-късно Бранд се спря пред входа на четириетажна къща, чиито прозорци бяха затъмнени, и позвъни. По пътя не бяха срещнали никого.

Мина доста време, докато някой открехна вратата. Бранд прошепна нещо през процепа, откъдето долетя глас на старица, в началото ядосан, а после — когато германецът установи самоличността си — приветлив и топъл. Разнесе се слабо дрънкане на верига и вратата се отвори широко. Християн последва приятеля си нагоре по стълбите покрай загърнатата с шал портиерка. „Бранд винаги знае къде да почука — помисли си той — и какво да каже, за да му отворят вратата!“ Щракна електрически ключ и стълбището се обля в светлина. Християн откри, че се намира в хубава, типично буржоазна къща, спретната и с мраморна стълба — къща, която подхождаше за едри търговци и висши държавни чиновници.

След двадесетина секунди светлината угасна и те продължиха да се изкачват в тъмнина. Автоматът на Християн, който висеше на рамото му, се удряше от време на време в стената, издавайки силен металически звън.

— Тихо! — прошепна Бранд. — Бъди внимателен!

На следващата площадка той натисна електрическия бутон и лампите светнаха отново за още двадесет секунди, както ги бяха пригодили пестеливите французи.

На горния етаж Бранд почука предпазливо на вратата, която се отвори почти незабавно, сякаш хората вътре ги очакваха с нетърпение. Лампата на площадката освети хол, в който Християн видя жена в дълъг пеньоар. Тя се хвърли в прегръдките на Бранд и задъхана, през сълзи, проплака:

— Ето те най-после тука, о, cheri, ти си вече тука, тука…

Християн стоеше смутено до стената, хванал с ръка приклада на автомата си, за да не дрънка, и наблюдаваше прегърнатите. Двамата се бяха притиснали като съпруг и съпруга, не толкова със страст, колкото с някакво чувство на облекчение — простичко, делнично, трогателно и дълбоко интимно — и той реши, че не е никак уместно да присъства на такава сцена.

Най-после, смеейки се през сълзи, Симон се освободи от прегръдката я приглади назад дългата си права коса, без да изпуска ръката на Бранд, сякаш той бе призрак, който можеше всеки миг да изчезне.

— А сега — обърна се тя към госта си със своя мек приятен глас, който Християн не беше забравил, — сега да изпълним задълженията си на учтиви домакини.

— Ти помниш Дистл, нали? — попита я Бранд.